Вие нали си давате сметка къде живеем?!? Толкова сме далеч от това, което – с всичките условности – може да се нарече обективна действителност. Че не виждам накъде по-далече. И не изключвам и себе си от това число – на блеещите „като дете срещу газена лампа”...

Повод за това заглавие ми даде една пиарка на един съд (чийто шеф иначе много уважавам заради неговата енергичност, б.а.) Тя си мисли, че е пиар да напишеш, че в съда вече има закачалки в "санитарните помещения с обществен достъп". Демек - в тоалетните.

Ми не – не е пиар. Пълен та*ак е! (понеже нали било много модерно сега да си откровен, т.е. - грубиян).

Скъпа пиарке, съдебната система няма палто. Няма чадър, няма нищичко. Тя е гола и разпорена... Да не изпадам в неджентълменски детайли, касаещи долното й бельо.

Откачили сме и никаква закачалка не може да ни помогне - това опитвам да кажа, а не говоря за конкретната жена. Която сигурно има "норма", щото този ден е нямало друга публикация, гледам...

Седим и мислим за американските избори, а не виждаме как местният нискочел деребей утре ще е Негово Величество Законодателят на България. Да, защото ще си купи място и с 3000-4000 гласа на същите такива като него орки ще влезе в бъдещия „мажоритарен” парламент. Който ни готвят с песни, танци и "7-8- и ще си легнала".

Седим и мислим как – „хак им е на Франция, Белгия или някой друг, щом допуснаха тая пасмина”. Нека хвърчат на кайма сега, взривени по летищата и дискотеките си... А не гледаме нашите крадци, които ни правят ограда за 100 млн.

Ма, моля ви се, дайте да не бъркаме провинциализма и дребната злоба на задръстеняка с благочестие. И собствената си политическа и гражданска проваленост, де – да не забравя да добавя. И пак не изключвам себе си.

Злорадството е сред чертите, които нямат оправдания – само това знам.

Седим и мислим за вселенския патриарх, за Гутиереш и ООН, за Филанкишията...

Ясно е, че производството на оръжие или наркотици е печеливш бизнес. Според мен обаче живеем във време, в което производството на каузи е още по-печеливш. И по-смърнотоносен. Задушени сме всеки в собствената си маниакална псевдо-правота и така дружно отиваме на кино. Само вижте какво става по света.

Има една будка на кръстовщето на бул. „България” и „Гоце Делчев” – стария „Емил Марков”, ако предпочитате... Помня я от поне четвърт век, когато живеех на „Красно село”.

Да не кажете, че съм голословен...

Леличката ми потвърди:

„О, да - много е стара – вика. - Дори първо беше само за билети.”

Сега има ножички, копрон, пръскало за разхлабване на гайки и комплекти за шиене.

Този скромен търговски обект надживя... Знаете ли колко култови места имаше в тези десетилетия в София – „Домби”, „Нерон”, ресторант „Олимп”, „Валенсиана”. Бедна ми е паметта... „Син сити” най-накрая.

Никакви ги няма, но тази будка стои. Дори в известен смисъл, докато те са умирали, тя се е разраствала – вече продават и ножички. Излиза, че колкото си по-скромен и тих, си по устойчив и дълговечен. Не ли?

Докато я гледах онзи ден, си мислех: как ми се искаше вярата ни, добротата ни, усещаното ни за човека до нас да бяха като тази будка. Не шумни, не със зарята на ентусиазма, с който замъкът на някоя мутра пръска в небето фишеците на егото си... Да е – тиха и „невзрачна”, но корава и оцеляваща. Винаги. Толкова важна и значима, че никой да не говори за нея – просто да знаеш, че винаги я има там, в променящите се условия на този луд, луд град. Който все още много обичам...

Чета си тия дни и си припомням книгата за отец Георги от Жегларци (на игумения Валентина Друмева от Калофер). Това, което си спомням, е как в своята несъмнена святост (само се поинтересувайте колко хора отидоха на гроба му) беше толкова обичаен. Ненапрягащ те. Нормален... Лъхаше раят от него и пръскаше мир.

Ще завърша с нещо на Кърт Вонегът, което ме усмихна сутринта, защото – признавам си – го бях забравил:

"Бих искал хората, за които условно се предполага, че се обичат, да си припомнят следните думи, когато се счепкат: „Моля, по-малко любов и повече добро отношение."

И не да се хвалим каква хубава и яка закачалка сме монтирали в разбишкания си неизпран и неогладен живот.