Можехме да не сме толкова дребни, когато видимо е дошло друго време - време да сме големи.

Да не сме толкова тесни, когато времето би искало да отворехме душите си. Само така ще се проветрят – когато разтворим прозорците и вратите широко.

Искаше ми се да не сме така посредствени, когато времето диктува да сме надрастващи. Защото няма гледка, по-красива от това: маймуната, която е живяла до днес по маймунски, осъзнаваща и изправяща се на два крака...

Знаете ли, искаше ми се също да не сме толкова искащи, когато времето иска да сме даващи. И тук изобщо нямам предвид – да ме прощавате – няколкото есемеса DMS по Коледа. Които не знам повече полза ли принасят като левчета, или повече вреда на персоните, които заспиват доволни, че са, видите ли, благотворители.

Щеше ми се да не сме така зли и даващи ухо на клеветата и неистината. Да приемахме с отворени обятия всяка добра вест за човека, а да подлагахме на съмнения дозите омраза, които нейните оторизирани дилъри така умело ни инжектират.

Да, и също така - щеше ми се да не сме толкова „нечии”: руски, американски, на парите, на партиите, на Плевнелиев или Радев, на страстите, на ЦСКА или "Левски". Когато просто трябва да сме божествени (защото нищо друго не е достатъчно, за да оцелеем), има само един изход - да сме свободни хора. Налага ни го времето.

Така ми се искаше да не бяхме чак толкова „българи” като байганьовците от ПъФъ или Пéрата, а повече българи като Евлоги Георгиев или свети патриарх Евтимий.

Да бяхме „европейци” не като Кунева или Бареков, а като Алеко или цар Борис III.

Да не бяхме толкова анонимни ми се искаше също така! Когато е дошло време за разпознаваеми и назоваеми да водят хора, застанали зад тях с имената си... Много помага.

Да не сме толкова безпросветни, когато времето ни е дало благодатна възможност отвсякъде всичко да прочетем: за доброто и злото, за правилното и неправилното, за вярата и невярата, за любовта и омразата.

Пожелал си бих да махнем с ръка, когато най ни заболи... Да се усмихнем, когато ни се реве. Да не отвърнем, когато са ни ударили. Защото са обидили жена ми, стила ми на писане или дори схващането ми за Бога. Моето егоистично, най-милото ми и свидно отроче – мнението ми!

Можеше да сме една идея по-малко убедени в собствената си правота.

Мечтаех си да сме малко по-снизходителни в претенциите към другите и по-неподкупни и непреклонни в исканията към себе си: лекува рани всякакви това състояние, вярвайте ми. Тогава би настъпила оная естрадна песен: „предвиждам такъв живот, че само си викам: данооо...”. Е, именно за горния случай е.

Искаше ми се, ако можехме най-накрая да проумеем, че сме такива каквито сме по вина на всеки един от нас. Поименно и лично. Не ни докараха дотук тези козари в анцузи, нискокултурни и по-"невчас" и от нас, които прииждат от някакви планини на майната си – между другото, не без съдействието на нашата корумпираност и алчност. Преди 3-4- години тях ги нямаше, а ние пак бяхме точно толкова опразнени, бездуховни, незадружни и повърхностни.

Не, няма, уважаеми издатели на менте патриотарски новини, те да прогонят Христос от тази територия. Просто защото Той вече е прогонен. Ние го натирихме с категоричното си нежелание всеки да почне от вътрешния си ад и батак. Че и с вашето съдействие, уважаеми баровци и „журналя” (или едното преляло в другото), които рязко се загрижихте за християнството, за да ви правят рейтинг по-глупавите.

А номадите просто олицетворяват закона за запазване на енергията.

Искаше ми се през Новата да спрем с извиняването ни с Борисов, Цацата, Янето, Сорос, кемтрейлс или купуването на реално влияние с нереално евтин бензин. Защото те са функция, следствие от това, което сме, а не причината.

Искаше ми се да го нямаше нежеланието всеки да се бори за душата и морала си и това щеше да доведе - да му е здраво и богато и около тялото. Демек – в хабитата. А не обратното.

Защото от многото черни дупки става една голяма черна яма на картата, която все още носи някакво име на макар и древна държава.

А от 1, 2, 3, 5 или милион здрави души би станал един общ здрав организъм. Така ми се искаше именно това да си бяхме пожелали, а не да изчегъртваме полето „удари кьоравото” от някоя томбола.

Знам, че малко дълго и увъртяно се получи, но ето това бих си поискал, скъпи Дядо Коледа! Отче любими, свети Николае... Или Боже...

А не пак самобръсначка – като миналата година.

Допиши си сам...