Този текст няма претенции да е обективен. Няма претенции да е изчерпателен. Няма никакви претенции, освен да сподели усещане и атмосфера от първо лице след преживяното в две европейски столици на културата и “големите им дни” - церемониите, с които се заявяват пред Европа като нейни столици.

Две европейски столици на културата. Два свята. Общото помежду им – титлата за 2019-а, появата на Валя Балканска и... фойерверките. Последното - донякъде. Оттук започват разликите.

Пловдив

Древен, със запазен стар град - архитектурен оазис с тепета (и с все мрачния Альоша, който гледа града от едното), с река и история оттук до... началото на цивилизацията по тези земи. С римски стадион и античен театър, каквито и италианският му град събрат за тази година си няма. С джамия до римските старини...

Това наследство обаче остана встрани от прожекторите при официалната церемония за откриване на домакинството като европейска столица на културата. Просто епицентърът на събитията бе... централен градски булевард. В големия си ден Пловдив изглеждаше малко недовършен, не съвсем подготвен, поръсен с щипка (май направо черпак) грандомания.

Откриването в Пловдив

Бомбастична сцена, мултимедия, претенция за нечуван мащаб и изобилие. И гордост от мащаба. Пък качеството - то нали е въпрос на вкус... От екраните на кулата, щръкнала на 30 метра върху булеварда (дори няма да се заяждам какво причини въпросната инсталация на местните хора в дните преди и след конструирането й), по някое време кукери гонят злите духове. Хубава, цветна традиция и няма лошо Европа да чуе за българския й вариант (подобни ритуали има на доста места на Стария континент – б.р.) Без ирония. 

Но тя, иронията, някак сама си пробива път с лакти дори когато си най-добронамерен и обичаш Пловдив. През деня кукерите, преди да изгреят мултимедийно на сцената кула, която доби такава популярност (предимно с цената си), че и прокуратурата я намери за интересна, обикаляха наоколо. Да бяха пуснали кукери по-рано - току-виж бяха разомагьосали централния площад в съседство на Кулата от прокобата да изглежда като след бомбардировка. Поне това си мисли човек на фона на “разкопките”, сред които се движи. В лошия смисъл на “разкопки”. Е, в момента част от площада е позалят с бетон – заради церемонията. Не е красиво, нито готово, но поне е по-безопасно за пешеходно придвижване. Плакати – шарени, приятни за около, стилни, с логото на едногодишното събитие, прикриват срамотиите на недовършения ремонт. Мъдри се и една некрасива метално-найлонова временна конструкция, нещо като шатра, която го играе “ложа” в големия ден – събрала е политици и важни гости, а иначе идеята е там да има хапване и пийване. Има, разбира се. 

Посланието на Пловдив е “Заедно”. По време на церемонията - повторено много пъти на няколко чужди езика. Увековечено с цветна буквена инсталация върху “стъргалото” на града. Че да го има по снимките. Вероятно заедността е била причината да се изсипе всичката енергия на булеварда. Има логика.

Това са първите щрихи от преживяването в Пловдив около голямата церемония.

Матера

В пъти по-мъничка от Пловдив, но също много древна. Прекрасен стар град, каменен, пещерен и, каква изненада, съсредоточил всичкото (местно, европейско, културно и туристическо) внимание върху себе си. Не че си нямат съвременни пътища и със сигурност, ако им беше хрумнало, можеше да построят някоя футуристична сцена далеч от старините. Вместо това за централната церемония имаше една много семпла сценичка, сгушена на едно площадче (макар и много важно за Матера) в ниската част на Стария град, към която от една по-висока точка в града се разкрива прекрасна панорамна гледка. На сцената - пиано. Едно на брой. На други места в градчето имаше (негигантски) екрани – за желаещите да гледат церемонията дистанционно. Имаше и “светлинно шоу”... В определения час от вечерната церемония електрическите светлини в стария град изгаснаха. За да останат да светят запалени 2019 свещи из града, граждани и гости да запалят фенери... Посланието на идеята със свещите – да се слеем със звездите на небето. Магическо. Вярно, ретро, без лазери и пищност, но пък магическо. Преди фойерверките. Някак в хармония с мотото “Отворено бъдеще” и посланието "Отвори бъдещето".
И сцената в Матера. Снимка АП/БТА

 

Извинявам се, че не мога да напиша нищо за вида на самия град. Просто си изглежда какво трябва - чисто е, нищо не е в ремонт, настилките са си наред, няма скачащи плочки, разорани местности... 

И тук, и в Пловдив пя Валя Балканска и беше прекрасна и двата пъти. И на двете места имаше фойерверки – в Пловдив – сякаш се открива космодрум навръх ново хилядолетие. Поне. В Матера – красиви и семпли експлозии, съпроводени от Одата на радостта. Известна още като ... Химна на Европа. 

Това са щрихите от голямата церемония в Матера.

Европа - една голяма разлика

Още с влизането в Матера от предградията първото усещане е за Европейска столица, в случая на културата. Градът е буквално “тапициран” в синьо с жълти звезди в кръг. Логото на Матера за годината неизменно върви със знамето на Европейския съюз. И двата символа съжителстват на почти всеки балкон, прозорец, папарет, по комини, врати, витрини. ЕС е навсякъде. Официалната церемония, която и започна, и приключи с Одата на радостта, бе само за затвърждаване на усещането. В Пловдив синьото с жълтите звезди на практика отсъства. Дори в плакатите на събитията го няма. Защо е големият въпрос? Вероятно едното обяснение е, че в Матера си дават сметка, че през 2019 г. са символ на нещо повече от себе си. Че са част от нещо по-голямо. От съюз. Който освен икономически е и културен съюз.

А наоколо...

В уикенда на голямото откриване в Пловдив имаше и други събития извън нещото (с извинение) насред булеварда и върху прословутата двумилионна кула.

Изложбата с фрагменти от Берлинската стена, станали платна за съвременно изкуство и стрийт арт, наистина си заслужава да се види. Може би се връзва и с посланието “Заедно”. 

Изложбата “Дим. Истории на тютюна”, част от проекта “Тютюнев град”, също е ценна. Но тук пак пустата ирония дебне. Заради едни тютюневи складове, чиито скелети, оставени от багери и твърде съмнителен пожар, стърчат издайнически в сърцето на Пловдив. Защото нямаше кой да ги опази. Е, един опазен има и в него е изложбата. Поне това.

Със сигурност и събитията, посветени и на пловдивските художници, и на Йордан Радичков, и 3D мапингът в Стария град са чудесни културни находки. Е, мапингът отлетя – според успели да го открият в програмата – с твърде скромен брой посетители, но някак логичен на фона на “рекламата” на величествената Кула и липсата на реклама на каквото и да било друго. Извън Стената. 

В Матера съпътстващите церемонията събития бяха къде-къде по-леснооткриваеми... Например макет на една скулптура на Салвадор Дали насред площад подсказваше, че в пещерна църква от Средновековието – една от многото запазени в града, има негова изложба. За популяризирането допринасяха и яркожълти пана, нацвъкани на ключови места. Прекрасна изложба – скулптури и графики, фигури на сюрреалиста на фона на фрезки от Х век или пред пейзажа на пещерите на Матера.

Или фотографската изложба "Матера/Петра" – проект с поредица чифтове кадри – по един от двата града. Снимки, в които има повече “заедно” от всички повторения на думата на всички езици на света. Или... има и още - и в двете европейски столици, но да се върнем на "тържествената част".

В Пловдив извън Кулата имаше и други сцени. Сцена за фолклорни състави например. Няма лошо. Напротив - дано остане като идея през цялата година, защото фолклорът ни е част от културното наследство в Европа. В Европа е важно уточнение.

Капана си е все сцена, поне това на Пловдив не може да му се отрече.

В Матера през деня по улиците имаше и сцени, но по-важното е, че имаше шествия. Местността, на която градчето е център – Базиликата, е известна с това, че всяка от 131 общини имат своя музикална група. Те обикаляха Матера и свиреха. Хората им се радваха, срещаха ги случайно. Или пък не. Музиката се сливаше с ритъма на съботния ден. Усещане за “заедно” - без нарочни подиуми, микрофони и събрали се целенасочено зрители. Вечерта пък имаше парад на артисти - и местни, и от Европа. По улиците. Зареждащо. В крайна сметка празнично.

Може би това превърна усещането от две столици на културата в усещане за два свята. В единия сякаш "кулите" се оказаха по-важни от съдържанието. В другия някак по-важни бяха хората.