„Причиненото бедствие, което промени живота на милиони хора, се превърна в един от ключовите фактори за разрушението на Съветския свят“, казва за аварията в Чернобил Светлана Алексиевич в интервю за предаването „Глутница кучета“ на украинското радио „Новое время“. Сценарият на мини-сериала „Чернобил“, чийто последен епизод бе излъчен във вторник, 4 юни, е основан на нейната книга „Чернобилска молитва” на Светлана Алексеевич. Тя е построена по разказите на свидетели, ликвидатори и учени, работещи в централата. Самата Алексиевич е преживяла Чернобилската трагедия.

Още в самото начало на интервюто пред журналиста Алексей Тарасов Светлана Алексиевич признава, че досега филмите, а и книгите за Чернобил, въпреки милионните си тиражи, очевидно са били неуспешни, защото са останали незабелязани – което доказва, че телевизията владее света. Филмът ѝ харесал особено с това, че е предизвикал интереса на младите хора, които днес откриват съществуването на проблема „Чернобил“. Изглежда сериалът е попаднал в период на формиране на „екологично” съзнание. Човечеството има проблеми от планетарен мащаб, смята тя, и е добре колкото може повече хора да говорят за Чернобил.

Алесиевич споделя, че била потърсена от HBO, подписали договор. Съмнявала се, че резултатът ще е добър, по-скоро очаквала още един провал, но се оказало точно обратното – „информационна експлозия“. Твърди, че не разбира единствено защо, въпреки използваните в сериали нейни текстове и текстове от Владимир Губарев, който пише за Валери Легасов, имената им никъде не се споменават.

По време на Чернобилската катастрофа Алексиевич била в Минск и се грижела за сестра си, лекарка, която умирала от рак в болница. Всеки ден ходела в болницата и си спомня тъмнозелените локви по улиците и странните облаци, които били в унисон с настроението ѝ. Но цялата тази информация бавно стигала до съзнанието ѝ. За аварията научила от приятелка журналистка, която ѝ се обадила от Швеция и ѝ разказала за инцидента. А тя, като обикновен съветски човек от онова време, ѝ казала:

„Е, може би … Нашето радио мълчи, мисля, че преувеличавате”.

След това, когато двете се срещали, си припомнили колко бавно се случило освобождаването им от „наркозата“ на идеите, от вярата в комунизма. Алексиевич израства в семейство на комунист, дете на селската интелигенция, възпитавана е във вяра в комунизма.

Спомня си, че след аварията църквите били препълнени – защото хората не знаели към кого да се обърнат. Обясненията на учените били неразбираеми – по това време и самите те били доста объркани. А на военните, политиците и местните чиновници никой не се доверявал. Хората нямало къде да се обърнат, затова търсели помощ от Бог. Те някак си усещали, че са се сблъскали със съвсем нова реалност и никой не може да помогне.

По думите на Алексиевич, историята за Чернобил разказва и как съветската система не смята човека за ценност. И оттогава нищо не се е променило. Но според писателката това отношение към човека е характерно не само за съветското време. То е заложено дълбоко в руската история. Ако в някой швейцарски кантон жителите се събирали и решавали как да живеят, то в Русия царят издавал указ. И издава до ден-днешен…

Пред украинското радио Алексиевич дава за пример думите на новоизбрания президент Зеленски:

„Не закачайте мои портрети. По-добре закачете снимки на децата си.”

Според нея това е вече различен възглед, нова философия. Докато Русия живее според философия на робовладелския строй.

Писателката разказва как била поразена от историята за Сперански (руски общественик и държавник, реформатор, законотворец от епохата на Александър I (1772 — 1839) — бел. НВ), който предложил на царя:

„Трябва да отменим крепостничеството и тогава ще живеем в друга страна.”

На което царят отвърнал:

„Да, знам. Но никой няма да се съгласи!”.

Царят разбирал, че помешчиците, тази огромна тъмна маса, която се нарича Русия, няма да го подкрепи. И когато дошли болшевиките, те допълнително милитаризирали това съзнание, направили го още по-агресивно, още по-сектантско, заключава Алексиевич.

„Нашето общество е проникнато от това мислене отгоре до долу. И досега нито един от съвременните лидери не е направил опит да излезе от този кръг, тъй като всички те са хора от онова време: и Путин, и Лукашенко, и Назърбаев (в Казахстан върху това мислене е насложено и източно идолопоклонничество). Така че нашето съзнание все още е тотално поразено”, твърди писателката.

Една от героините в романа „Чернобилска молитва” казва: „Ние никога не сме живели добре, спокойно”. На някаква прокълната територия ли живеем? Или сами сме си виновни? – пита водещият.

Светлана Алексиевич отговаря, че това е един от въпросите, който си е задавала в продължение на 30 години, докато е писала своя огромен, „да го наречем „роман”, доколкото всичките ми книги са части от един „роман” за нашия живот по времето на „червената цивилизация”. Нейният въпрос звучал така:

„Защо нашите страдания не се конвертират в свобода?”

И си припомня потресаващата история (разказана във „Войната не е с лице на жена”) на танкистка, извършила невероятни подвизи, силна, интересна жена, която насред разговора с нея изведнъж се сепнала: „А вие поискахте ли разрешение [за интервюто] от щаба?”. Питала за щаба на ветераните от войната. „Боже мой, защо? Та това е робство!”, казала си Алексиевич.

По темата за робството и свободата Светлана Алексиевич си припомня романтиката на 90-те години.

„Мислехме, че стената на Кремъл ще рухне и ще бъдем свободни, ще живеем като на Запад… Не знам откъде ни хрумна това. Тичахме по площадите и викахме: „Свобода! Свобода!”, без да знаем какво е това.”

Алексиевич предпочита философията на Шаламов (Варлаам Шаламов, руски писател и поет, прекарал години в ГуЛаг – бел. ред.). Ако Солженицин казва, че страданието възвишава човека, то според Шаламов – че лагерният опит върши работа само в лагера, той превръща в роби и палача, и жертвата.

„Едва сега започваме да осъзнаваме – казва Алексиевич, – че пътят към свободата — това е дългият път на пречистването. Трябва с ведра да изгребваме мръсотията от себе си. Трябва ни друго образование, съвсем друг елит. Елит от свободни хора. Но свободни хора у нас няма.”

Едно от поразителните неща в романа „Чернобилска молитва” е, че за някои хора зоната на изключване, тази, в която не може да се живее, се превръща в територия на свобода:

„Тук никой няма власт над нас, никой тук не издава укази, никой тук не може да ни каже какво трябва да правим и какво не трябва.”

Алексиевич разказва, че така било и през войната. Ако навсякъде в армията е имало заградителни отряди и наказателни батальони, то на най-предната линия хората са били такива, каквито са си. Там са имали свобода: сами са решавали и сами са действали. И когато са умирали, са умирали свободни – всеки сам е решавал дали да се хвърли срещу картечницата или не. Писателката твърди, че това е усетено и от авторите на сериала „Чернобил” – те доста точно са избрали много неща от книгата — не само историята, но и мислите, чувствата и философията на книгата.

Но по отношение на Чернобил, според Алексиевич проблемът не е само в лъжите на съветската система за трагедията, а в това, че като цяло човечество не е готово да приеме истината. Тя си спомня как пред очите ѝ в Сорбоната Горбачов (първият и единствен президент на СССР) отговорил на въпросите: „Защо постъпихте така? Защо не защитихте хората, а системата? Нали сте президент на перестройката”:

„Да, но аз самият не разбирах какво става. Питам учените – те не могат да обяснят нищо. Питам военните – те казват: „Взривихме бомбата, пихме червено вино и след 10 часа минахме от там.”

Тогава с ужас тя осъзнала колко необразовани сме и колко сме зависими от напълно средното ниво на хората и системата.

„Какво е социализмът и дори демокрацията? – пита Алексиевич. – Това е тоталната власт на посредствеността, т. е. на мнозинството.”

„Чернобилска молитва” има подзаглавие „Хроника на бъдещето”, отбелязва журналистът Тарасов. Не предсказва ли по някакъв начин книгата и аварията в АЕЦ "Фукушима"?

На този въпрос Алекиевич отговаря, че технологиите стоят над нас – ние сме събудили демони, които може и да можем да овладеем технологично, но не сме готови за тях морално, хуманитарно. Не сме в състояние да осмислим това, да живеем в него и да осъзнаем в името на какво и как да оцелеем в него. Според нея излиза, че съвременният прогрес е вид война, война срещу собствения народ.

Неотдавна Алексиевич посетила Фукушима и шест години след катастрофата видяла същите хора, които били изселени и на които така и не била казана истината. И до днес не знаем напълно какви замърсявания има водата там, какво се натрупва, но едно е ясно – дори високо развита страна като Япония не може да се справи с тези демони.

Авторката си спомня, как преди около 20 години представяла книгата „Чернобилска молитва“ в Япония. Някой от атомната централа дошъл на среща с читателите на остров Хокайдо и казал:

„Това е възможно у вас, вие сте небрежни, но не и у нас, тук всичко е много добре обмислено”.

„Смятаха се за по-напред от целия свят. И какво стана десет години след тези разговори? – пита Алексиевич. – Достатъчно беше земетресение с един бал по-силно от разчетите им и целият прогрес се превърна в купчина боклуци. Самонадеяността на човечеството се е изпари пред очите ни…”

По-нататък в интервюто Светлана Алексиевич говори за нуждата от нова философия във взаимоотношенията между човека и природата, за милитаризма, превърнал руското общество в заложник на военна култура, за фашизма, комунизма и национализма, за страха и за новата книга, над която работи.

***

Светлана Алексиевич е беларуска писателка. Автор е на шест документални книги – „Войната не е с лице на жена” (1985), „Последните свидетели” (1985), „Цинковите момчета” (1989), „Омагьосани от смъртта” (1994), „Чернобилска молитва” (1997) и „Време секънд хенд” (2013). Тя прекарва най-малко пет години в работа по всяка книга, всяка една е гласът на хиляди хора и паметник на събитията. Носител е на Нобелова награда за литература, която ѝ е присъдена с формулировката:

„За полифоничното й творчество – паметник на страданието и куража в наше време”. 

"Площад Славейков"