Ако Яворов бе наш съвременник, той би бил още по-гневен и непримирим, защото щеше да му се наложи да освобождава цяла България от безпросветен сън, доста по-трудна задача от връщането на Македония в границите на отечеството. Днес войната срещу него щеше да се води на страниците на жълтите вестници, които щяха да изровят всяка малка подробност от личния му живот, да омаловажат идеите му и да го изтерзават до смърт много по-ефективно, отколкото еснафите в буржоазна България от началото на миналия век.

Пейо Тотев Крачолов е роден на днешния ден в Чирпан в годината на Българското освобождение. По стар стил е било 1 януари, начало на нова година, начало на нова епоха.

Родният му град е бил будно и активно средище на търговци и занаятчии. Един от първите градове, родили идеята за българското Съединение. С това е закърмен Яворов. И то става мисия на целия му живот.

Творческият му път е неотделим от обществената му задача. Една дума ги определя: страст. В този смисъл Яворов е наследник на Ботев. Дори стилистиката на повечето му произведения носи духа на великия му предтеча. Любов и ярост се съчетават в поезията на буйния чирпанлия.

Житейската му трагедия е всеизвестна – любов до смърт, отдаване до край, една безплътна и една страстна, Мина и Лора, но и двете – отражение на раздираната от крайности личност на поета. Животът му е бил вихрен и енергичен до себеотрицание, затова краят му идва също толкова категорично, безпощадно. Макар и неуспял, опитът за самоубийство на Яворов е сякаш опит да подчини дори и смъртта.

Ако трябва като в суха биография да изброим превъплъщенията на поета, ще се получи дълъг списък. Започва като телеграфо-пощенски работник, става журналист и редактор, политик, библиотекар, революционер, войник, кмет… И през цялото време – вдъхновен, неудържим поет.

Откритите наскоро непознати документи и стихове на Яворов внасят още щрихи в представата ни за него. Не само внезапното осъзнаване, че въпреки решението си да спре да пише след смъртта на Мина, той все пак се е подчинил на истинския вътрешен повик на родения поет и не е спирал да ражда поезия. Сред находките има и къс от турското знаме, което се е веело над Неврокоп, разсечено от самия Яворов. Това е епична представа – въображението не спира да рисува картината на огнения му нрав.

Писмото до Тодор Александров добавя важен щрих в разбирането ни за личността на поета. То е протест срещу насилственото преименуване на българомохамедани в освободените от Македоно-одринското опълчение региони. Това е истинският, напълно съвременен в същността си, патриотизъм, родолюбието на хуманиста. Тъжно е, че тези документи са открити едва сега. Ако бяха познати на предишни поколения, може би някои от трагедиите на България щяха да бъдат спестени. А ако днешните биещи се в гърдите патрЕоти прочетат Яворов задълбочено, ще открият, че родолюбието няма нищо общо с омразата към различността.

Една от наследниците на поета, Явора Стоилова, заяви тези дни, че намерените документи вероятно не са истински. Твърдението ѝ почива само върху предположения. Дори да се усъмним в компетентността на експертите, дори да откриваме слабости в стиховете, писани набързо, в първи вариант, без преработка, все пак е очевидно, че духът на Яворов присъства в тази находка. Тя е важно допълнение към представата ни за поета.

Времето отсява важното от незначителното. Ако попитате учителите в гимназиален курс, те ще ви кажат – един от любимите автори на децата днес, редом с Ботев, е Яворов. Вкован е в паметта ни.

"Площад Славейков"