Тази седмица Европейската комисия публикува Зимния пакет на европейския семестър 2020 г., в който представя годишната си оценка на икономическото и социалното положение в държавите членки (виж повече). България е „извадена“ от групата на страните с макроикономически дисбаланси, девет страни остават в тази група, а три страни – Гърция, Италия и Кипър – продължават да имат „прекомерни дисбаланси“.

Цялостната философска рамка на идеята за дефиниране на избрания набор показатели за дисбаланси и третирането им като основание за притеснение или намеса в политиката не е безспорна. Тя не е добре адаптирана например и към спецификата на догонващите страни, най-общо разглеждайки привличането на инвестиции, ръста на възнагражденията и изобщо феномените, неизбежно съпътстващи по-бързия икономически растеж и сближаването за страни, стартирали от ниски нива на стопанско развитие, като „проблем“. Извън този по-скоро принципен спор за подхода и ефективността на макроикономическото управление в рамките на ЕС обаче е полезно отново да откроим няколко структурни проблема на българската икономика върху които Европейската комисия (не за пръв път) поставя акцент в доклада за България.

Реалната икономическа конвергенция, или изпреварващият икономически растеж в България в сравнение с по-богата част от общия пазар, изисква значително повишаване на производителността. От своя страна, нарастването на производителност е резултат от високи нива на инвестиции, натрупване на човешки капитал и повишаване на ефективността в частния и публичния сектори. Иначе казано, демографските процеси „тежат“ на потенциала за дългосрочен растеж в такава степен, че българският бизнес и правителство трябва да инвестират в технологии и физически капитал, а заедно с това и да подобрят и разширят обхвата на образованието и придобиването на умения на работната сила.

Гледайки през тази призма се налага изводът, че текущото ниво на инвестиционна активност е  недостатъчно за модернизиране на икономиката. Още повече, налице са значителни различия в процеса на технологично обновление и подобряване на производителността както по сектори, така и по региони. Подобрения в бизнес средата и допълнителни инициативи за насърчаване на инвестиции – местни и външни – трябва да са приоритет както на националната политика, така и в действията на местните власти. Същевременно България вече не може да разчита на т.нар. „разходни предимства“ -  това се вижда от относителното свиване на нископроизводителните и трудоемки дейности в последните години на фона на запазването и дори увеличаването на международната конкурентоспособност в отрасли, разчитащи на неценовите предимства при значителното нарастване на заплатите.

Рекордно високата заетост и исторически безпрецедентното ниско ниво на безработицата до известна степен „маскират“ структурните проблеми на пазара на труда. Част от населението не е активно, дългосрочната безработица в някои региони е на високи нива. Същевременно делът на т.нар. NEETs – младите хора, които не са в образование, обучение или заетост – продължава да е висок, въпреки подобрението в последните години (виж повече в специалния доклад на ИПИ, изготвен по поръчка на ЕК). Все още значим брой хора от уязвими групи – живеещи в малки и отдалечени населени места, от роми или лица с увреждания – остават изключени от заетостта независимо от растящото търсене на труд. Високи са и т.нар. „дисбаланси в уменията“, като относително високия дял на лица с ниско образование ще е предизвикателство пред трансформацията на икономиката към интензивни на знание и технологии дейности в бъдеще. Заедно с това, България продължава да е с изключително нисък дял на възрастните, участващи в обучение, и още повече – делът на участващите с  най-ниско образование е четири пъти по-малък от средния за страната.

Изглежда политиките, мерките и услугите в областта на социалното включване и образованието все още не са достатъчно добре насочени към същинските фактори, влияещи на бедността, отпадането от училище и дефицитите в знанията и уменията. Комисията акцентира на високата зависимост между социално-икономическата среда в семейството, от една страна, и образователните постижения на учениците и ранното напускане на училище, от друга. Проблемът както с качеството, така и с достъпа до образование – т.е. обхващането и задържането на децата в училище – все още не е разрешен, въпреки редица предприети мерки. Накратко, неравенствата във възможностите пред децата – и бъдещата работна сила – са все още високи.

Ключови социални програми са недобре структурирани, нямат насоченост и са неефективни за подкрепа и насърчаване на излизане от бедността и участие в стопанския живот. В контекста на очакваната демографска картина и нуждата от развитие на човешкия капитал, реформите в решаването на различни социални проблеми постепенно увеличават важността си. Ромите продължават да срещат сериозни предизвикателства, а жилищните условия спират социалното включване. Потребността от повече и по-добре организирани социални услуги за деца и дългосрочна грижа ще нараства. Комисията отбелязва и отлагането на действието на новия Закон за социални услуги.

Не трябва да забравяме обаче, че задълбоченият доклад на ЕК в голяма степен изпуска последни актуални данни за състоянието на глобалната и европейската икономика. Разглежданите средносрочни и дългосрочни процеси могат да бъдат повлияни в значителна степен от влошаване на международната конюнктура – а струпването на негативни процеси като продължаващата търговска война, епидемията от коронавируса (виж повече тук), цикличното забавяне в германската индустрия и т.н. вероятно ще добавят нови пречки пред инвестициите в България.

Институт за пазарна икономика