"Учили-недоучили вярват, че са велики и вредят"

Половин век работа с текстове на Гьоте, Шилер, Лесинг, Хесе, Музил и още много знакови автори от немскоезичната литература. Стотици хиляди преведени страници. Милиарди думи, всяка със свой ритъм и винаги на точното място. Приятелство с гении...

За корифея на превода Любомир Илиев, както от десетилетия го тачат по света и у нас, това е ежедневие. В него от време на време се промъква някое и друго отличие, но не толкова често, че да го отклони от постоянната му настройка, защото има още много за вършене. Сред призовете на Илиев са Наградата от Съюза на преводачите (1985 г. за „Смъртта на Вергилий“ от Херман Брох, 1990 г. за „Корабът на глупците“ от Себастиан Брант, 1999 г. за „Фауст“ от Гьоте и 2013 г. за „Сомнамбулите“ от Херман Брох), Националната награда „Христо Г. Данов", получена за художествен превод (2008 г. за автобиографичната „Да люспиш лука“ на нобеловия лауреат Гюнтер Грас и през 2009 г. за „Човекът без качества“ от Роберт Музил) или пък Австрийската държавна награда за художествен превод 2011.

Преди броени дни Любомир Илиев посрещна 71-ия си рожден ден с нова книга, по която е работил – „Чиракът магьосник“ от Гьоте, а в момента умът му е погълнат от „Кучешки години“ – последната част от знаковата „Данцигска трилогия“ на Гюнтер Грас, неиздавана досега у нас.

 

– Г-н Илиев, тези дни във Ваш превод излезе „Чиракът магьосник“ от Гьоте в илюстровано издание за деца. Пренастройвахте ли специално подхода си с оглед възрастта на читателите, или действахте със същата свобода, както навремето при превода на „Фауст“?

– Не, не съм се пренастройвал. Та Гьоте изобщо не е писал баладата си за деца! Без сянка от фалш ще Ви кажа, че подходих към този превод така, както и към превода си на „Фауст“: с отговорност, разбира се (каквато трябва да присъства и при превода на една вестникарска статия!), обаче много повече с благоговение. Няма никакво значение, че „Чиракът магьосник“ е от „само“ 98 стиха, а „Фауст“ – от 12 111: свързващото звено между двете творби е изумителният гений на „най-великия сред немците“. Защото макар поднесена в притчова форма, баладата – в която за разлика от обичайните случаи носител на вина е не господарят, а чиракът – сочи с пръст недъзите и на съвременността: нима и в наши дни са малко онези, които учили-недоучили се обявяват за майстори и на всичко отгоре си вярват, че са велики, но с неподплатено високото си самочувствие вредят не само на себе си, но и на обществото?

Колкото до самото издание, възхищавам се от замисъла на издателство „Лист“ и най-вече от неговата безкомпромисност по отношение на качеството. Защото в поредицата „Детски шедьоври от велики писатели“ си дават среща три вида творци – писатели, преводачи, илюстратори – и съществува потенциалната възможност тази сложна тройна връзка да се разбалансира. Това обаче, слава Богу, не се получава: авторите са световни имена, преводачите са сред най-добрите в бранша, а илюстраторите, част от които млади хора, буквално израстват чрез досега с перфектно поднесения текст. В тези изнервени времена, когато много неща не се доглеждат, сме свидетели на изпипани издания, което е от полза за възпитанието на естетически вкус у малките читатели.

– От Вас знам, че тази балада, писана през 1797 г., е родена от литературен дуел между Гьоте и Шилер. Какви други паралелни истории можем да прочетем покрай „Чиракът магьосник“? Сещате ли се за подобни примери с други автори и творби, над които сте работили? (Такива интригуващи подробности трудно ще се намерят в масовите търсачки в Интернет, може да ги разкаже само преводач или изследовател...)

– През 1797 г. Гьоте и Шилер живеят във Ваймар, образно казано през две преки, и решават акцент на „Алманаха на музите“ (годишник, в който двамата редовно публикуват) за следващата 1798 г. да е баладата. Така от Гьоте към Шилер хвърчат „Царят на Туле“, „Чиракът магьосник“, „Рибарят“, „Горски цар“, „Коринтска невеста“… от Шилер към Гьоте – „Пръстенът на Поликрат“, „Жеравите на Ивик“, „Гмурецът“, „Ръкавицата“, „Битката с дракона“… Въпросната година се сдобива с названието „баладната година на немската литература“, а от съревнованието между двамата великани на духа победител излиза световната литература.

Давах си ясна сметка колко трудна за превод е тази балада, освен това знаех, че вече има два български превода и бях склонен да махна с ръка и да отклоня любезното предложение на издателство „Лист“. Тогава обаче издирих двата съществуващи превода и след внимателен прочит реших, че не мога да допусна който и да било от тях да се свързва с името на Гьоте, ето защо приех поканата на издателството. Мислех, че преводът ще ми отнеме седмици, дори месеци: но изневиделица ме споходи един от онези щастливи моменти, в които музата буквално целува преводача, и след една безсънна нощ преводът беше готов.

– Първата Ви по-близка среща с Гьоте преводът на „Среща и разлъка“ ли беше? Днес, по собствените Ви думи, сте „стари приятели“ - кога усетихте, че с него сте станали близки?

– Завърших Немската гимназия в София като посредствен ученик (особено на фона на повечето си съученици, за които петицата беше истински провал) и заради ниската си диплома логично не бях приет студент веднага след гимназията (тогава имаше такава възможност), а изкарах две години военна служба в бойно поделение с доста тежък режим. Но не съжалявам: мухите и бръмбарите бяха прогонени от главата ми до такава степен, че когато кандидатствах в университета като отслужил войник, успях да изкарам на приемните изпити в „Немска филология“ високи оценки, които компенсираха слабата ми диплома. И ме приеха!

Оказах се в нов свят (ако щете дори само заради това, че веднага след изцяло „мъжките“ години в казармата попаднах в почти напълно феминизираната среда на филологическите специалности), но вече бях закален от двете години казарма. А когато във втори курс изучавахме Гьоте и за пръв път прочетох в оригинал „Среща и разлъка“, знаменитото стихотворение от ранните му години и периода на „Бурните устреми“, то до такава степен обсеби и слуха, и съзнанието ми, че неволно си зададох въпроса: как ли би прозвучало на български? И без много да му мисля, седнах и на бърза ръка преведох четирите му осемстишни строфи, макар отношението ми към стихоплетството дотогава да се документираше само с някакви несериозни опити като ученик.

По някаква случайност преводът ми попадна в ръцете на моя преподавател проф. Любомир Огнянов-Ризор, голямо име в германистиката и превода, нещо като проф. Марко Минков в „Английска филология“, той взе, че го похвали и започна да следи преводаческите ми напъни. След като се дипломирах, станах негов аспирант и започнах дисертация на тема „Баладите на Гьоте и проблемите при предаването на Гьотевия ямб на български“, положих успешно задължителните изпити от аспирантския минимум и сигурно щях да продължа до докторска титла, но докато се занимавах с баладите, с всеки изминал ден ми ставаше все по-ясно, че първо би трябвало да има адекватни преводи, а после да се потим дълбокомислено над проблемите при предаването на Гьотевия ямб на български. Пък и нагласата ми още тогава бе такава, че никак не се виждах като научен работник.

Ето защо зарязах дисертацията, напуснах катедрата и станах преводач. И съм благодарен на съдбата за това свое решение. А и ножицата между научните работници и професионалните преводачи още тогава беше широка – каквато, опасявам се, е и днес. Нямах място там. Днес зад гърба ми са стотина книги и около сто и двайсет хиляди стиха, които нямаше да ги има, ако се бях отдал на научна работа. Те вероятно заслужават критика, навярно гъмжат от грешки – но ги ИМА! И когато някой опонент представи редом с моя превод на „Фауст“ своя, редом с моя превод на „Човекът без качества“ – своя, редом с моя превод на „Корабът на глупците“ – своя, редом с моите преводи на Новалис, Айхендорф, Хесе, Кафка, Брох, Бьол, Грас… – своите, ще му стисна ръката и ще поговорим професионално. Сега просто няма смисъл.

– В соцвремената можеше ли да се живее само от преводи?

– Струва ми се, че у нас – в Германия и особено в скандинавските страни е другояче – никога не е било възможно да се живее само от преводи. Ето, и аз навремето работех в „Панорама“, списание за преводна литература, иначе трудно се оцеляваше: човек, колкото и да живее за едната слава, все пак трябва да има с какво да си плати тока, нали? А с първия си хонорар – мисля, че бяха 10 лв. като награда от някакъв студентски конкурс – купих две бутилки „Златна котва“, която изпихме с приятелите ми. На другия ден не можехме място да си намерим от главоболие – беше отвратително бренди, нещо като оцветен спирт. За коняк „Плиска“ обаче не можехме и да сънуваме: първо, беше дефицитна стока, и второ, не беше по джоба ни.

– Какво е най-голямото предизвикателство пред преводача днес?

– Не мога да обобщавам от името на всички, пък и не познавам достатъчно добре положението на преводачите в България. Мисля обаче, че и по света то не е по-различно. Навсякъде се превежда главно от английски (в Германия например до 80% от преводните заглавия са от английски), делът на останалите езици е далеч по-скромен. Да оставим настрана наблюдението ми, че в света всекидневно излизат хиляди книги, но повечето от тях са лоши. Значи преводачът трябва, първо, да намери подходящо заглавие, второ, да убеди издателството, че тази книга си струва да бъде преведена и, трето, да бъде готов, че издателството дори да приеме предложението му, ще направи калкулацията си в ущърб на преводача, най-слабото звено по веригата, и ще клъцне първо неговия хонорар.

Разбира се, особено начинаещият преводач трябва да се пребори и с конкуренцията на утвърдените имена, но така е открай време: да не мислите, че ми е било лесно да се наложа сред такива гиганти на превода като Димитър Стоевски, Тодор Берберов, Страшимир Джамджиев? А като прибавим и жалкото заплащане на този толкова важен и безспорно творчески труд, става ясно защо младата смяна или липсва, или е рехава, или е недостатъчно мотивирана. И как да бъде, при почти пълната липса на признание? Сигурно са ласкателни сентенции като „Преводачът е трансмисионен ремък в мотора на световната култура“. Но някой да се е юрнал за автограф от трансмисионен ремък?

– Неотдавна приключи съдебно дело, чиито герои бяха изтъкнати преводачи от немски език. Преди три години стана ясно, че проф. Владко Мурдаров е плагиатствал трудовете на свои колеги. Съюзът на преводачите застана зад потърпевшите, а Мурдаров заведе дело за обида. Съдът обаче също намери основания в подкрепа на това, че Мурдаров е заимствал чужд труд неправомерно. Накрая ищецът оттегли претенциите си. Какъв е Вашият коментар на подобна ситуация?

– Имам железен житейски принцип: страня от скандали, дори в тях да е замесено и собственото ми име. От мои преводи също е „крадено“ неведнъж, но съм реагирал с мълчалив присмех, защото не съм искал да се цапам: един ден истината неизбежно лъсва от само себе си. И понеже ми се е случвало да правя нови преводи на превеждани вече творби (преводите на „Фауст“ например са дванайсет), неизменно съм си отварял очите на четири да не повторя някой стих или ред от предшествениците си. А когато съм установявал такива сходства, незабавно съм променял своя вариант, в някои случаи може и да съм го развалял, само и само да не бъда обвинен в „заимстване“. Защото ако бдителното око на някоя германистка установи това, иди обяснявай после, че съвпадението е неволно…

– С днешна дата членувате в германския Съюз на преводачите, но не и в българския, защо?

– Последните трийсетина години от живота ми преминаха в Европейския преводачески колегиум в Щрален, Германия, и беше логично да стана член на германския преводачески съюз. Колкото до Съюза на преводачите в България, първата ми съзнателна постъпка след промените през 1989 г. беше да напусна каквито и да било казионни организации, понеже не виждах смисъл от членството си в тях. Близо петнайсет години имах отговорна функция в Щрален – немалко български преводачи, канени там от мен, се радваха на привилегировано отношение, – но и там смятам да подам оставката си, понеже отговорностите натежаха и е редно да бъдат прехвърлени върху по-млади плещи. Впрочем в момента сме затворили врати заради коронавируса, засега до края на април.

Щрален е важна част от моя живот. Къде другаде бих могъл да посрещна трима германски президенти, да общувам с трима Нобелови лауреати? Но още по-важен е приносът на Колегиума за моя „Фауст“. Тук можех да „бракониерствам“ до насита из уникалната библиотека, да ровя не само в безценните справочници, но и във всички преводи на „Фауст“, излезли някога по света. Тук потръпвах от ужас и възторг, докато слушах спомените на събратята си по съдба какви рискове и мъки крие интелектуалното предизвикателство, срещу което съм се изправил. Тук напредвах стих след стих из необятната вселена на трагедията. А когато вечер си лягах, неведнъж се случваше да видя насън Фауст, Мефистофел и Гретхен: те разговаряха помежду си с МОИТЕ думи! Нерядко в диалога им се появяваха именно решенията, които напразно бях търсил през деня: тогава ставах да си ги запиша набързо, за да не ги забравя, и отново си лягах.

– Поводът за това интервю е литературен, но не мога да не Ви попитам как са близките Ви в Германия. Какво споделят те за борбата с коронавируса?

– Семействата на синовете ми са в Мюнхен, там са и двете ми внучки – за мен допълнителна причина да преведа „Чиракът магьосник“ и да им го подаря! Децата ми нямат отношение към литературата и са далеч, слава Богу, от безхлебното изкуство на баща си, но са добре ситуирани в своите области, което сериозно ме облекчава (не беше така, докато следваха…). Сега споделят съдбата на всички: работят от вкъщи. Оптимисти са, че един ден този ужас ще приключи, но никой не може да каже кога ще стане това.

Колкото до мен, стремя се да изпълня със смисъл недоброволната си изолация в София – и успявам. Работя над поредния си тежък превод (Гюнтер Грас, „Кучешки години“, 752 страници) и почти не си показвам носа навън, така че нито мога да заразя някого, нито мен да заразят. Впрочем ние, преводачите, сме свикнали да работим в усамотение, и то дългосрочно, така че за много от нас няма нищо непривично. А оптимизмът, че това мъчително положение няма да е вечно, не напуска не само мен: само през последната седмица получих цели три предложения от различни издателства за превод все на важни, знакови книги.

– Личното ви запознанство с Гюнтер Грас покрай Преводаческия колоквиум в Щрален ли стана? Сприятелихте ли се, или между автора и преводача съществува граница, която не бива да бъде преминавана?

– В Щрален Грас е идвал по моя покана два пъти, но всъщност се познаваме от по-рано. Той беше успял да издейства от издателството, с което работи в момента (отначало „Лухтерханд“, после „Щайдл“), при всяка нова негова книга да кани преводачите ѝ в Любек (Белендорф, където живееше, е съвсем наблизо), за да обсъждат в продължение на седмица заедно с автора творбата му от начало до край. Така се създаде т. нар. „бляскав кръг“ от наистина именити преводачи, към който имах честта да се числя и аз. Постепенно се сприятелихме, посещавал съм го и частно, той ме гощаваше с прословутата си пача, а аз му носех бутилка „Сунгурларска гроздова“, която за ужас на жена му Уте изпивахме до дъно. И си говорехме – за изкуство, за кулинария, че и за жени…

При едно от идванията му в Щрален вечерта се проточи дълго, премина в нощ, а разговорът не свършваше. Дали заради изпитото вино, или заради привилегията да се чувствам домакин, влязох лекомислено в спор с него, за да изтъкна все пак важната роля на преводачите.

„Ще се съгласиш, Гюнтер, че ако не беше превеждан на толкова езици, надали щеше да получиш и Нобеловата награда“, дръзнах да му кажа.

Той контрира:

„Ако не бях написал нищо, нямаше да имаш и какво да превеждаш“.

Опитах се да го убедя, че преводачите ровим надълбоко в текста и стигаме до пластове, за които авторът може и да не е помислял, премятахме напред-назад авторската кокошка и преводаческото яйце (или обратното, все тая), но той остана неотстъпчив и вече бях склонен да вдигна бяло знаме и да прекратя препирнята, когато изведнъж се сетих за казаното от прекия му предшественик на Нобеловия литературен трон, португалеца Жозе Сарамаго:

„Авторът, със своя език, създава националната литература. Световната литература обаче е дело на преводачите“. 

Грас помисли малко и отстъпи:

„Прав е Жозе. Едно на нула за вас, преводачите!“.

После двамата – Нобеловият лауреат Гюнтер Грас и моята скромна личност – опразнихме миялната машина в кухнята и в малките часове на деня се разделихме.

– Има ли разлика в начина, по който четете „Кучешки години“ и изобщо „Данцигска трилогия“ сега, в сравнение с времето, когато прочетохте тези книги за първи път?

– „Кучешки години“ (какво подходящо заглавие за днешното време!) е единствената книга от легендарната „Данцигска трилогия“, която – за разлика от „Тенекиеният барабан“ и „Котка и мишка“ – изобщо не е превеждана на български. Тази зееща дупка в представата ни за Грас трябваше да бъде запълнена, ако щете, и като мой личен знак на приятелска почит към автора. Романът едновременно и стяга за гърлото, и извиква сълзи на смях. Днес рядко се пише така. Майсторска работа!

– Именно Вие преведохте автобиографичната книга на Гюнтер Грас „Да люспиш лука“. Признанието му, че на младини е бил в СС промени ли отношението Ви към него?

– Не! Бях длъжен да го защитя от словесната помия, която се изля върху него с инквизиторска встрастеност след излизането на „Да люспиш лука“ през 2006 г.,(не че титан като Грас има нужда от помощта ми). В нея той споделя, че едва навършил седемнайсет години, е служил като танкист – без да произведе нито един изстрел – в бойното крило на СС, към края на войната впрочем отдавна вече изгубило страховитата си мощ.

Така нареченият дебат, който си беше чистопробно интригантство, хвърли светлина по-скоро върху медиите, отколкото върху личността Грас. Нападките удряха подло под пояса. Изпод много волове се извадиха уродливи телета, за да бъде ако не унищожен, то поне унижен един достоен човек. Но Гюнтер Грас устоя на хулите, граничещи с истерия, и излезе от поредната си житейска схватка още по-укрепнал – за разочарование на всички онези, които смятаха да запушат устата му завинаги.

– „Човекът без качества“ от Роберт Музил е друг колосален роман, който четем на български, благодарение на Вашите усилия, с какво Ви предизвика тази творба?

– И тук имаше за запълване бяло петно. Дълги години всички повтаряха в упоение, че модерният европейски роман имал трима влъхви – Джойс, Музил и Пруст, – но визитните картички на първите двама, „Одисей“ и „Човекът без качества“ изобщо не бяха преведени. Първа – с Джойс – дръзна близката ми приятелка Иглика Василева, след нея и аз набрах смелост да се захвана с този огромен – не само по обем! – роман на Музил, който по самобитното определение на Митко Новков се лее като пълноводния Дунав край Виена и в сравнение с който българската литература изглежда като Перловската река.

Превеждах го с години и сигурно щях да се удавя в пълноводието му въпреки натрупания с годините опит, ако не бях се „изхитрил“ да си организирам междинни спасителни островчета под формата на четири - пет стойностни, но все пак по-лесно смилаеми романа, на които да правя почивка, за да преплувам до заветния отсрещен бряг. Впрочем този превод, както и преводите ми на Брох, Кафка, Рилке и др., ми донесоха Австрийската държавна награда за художествен превод, с която, защо да го крия, се гордея.