Калин Славов е роден през 1976 г. в София. Завършва право в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ (2000 г), магистърски степени и по Бизнес администрация (Софийски университет „Св. Климент Охридски“, 2004 г) и Международно и европейско право (Софийски университет „Св. Климент Охридски“, съвместна програма с университетите в Нанси и Страсбург, 2008 г).

Изпълнителен директор на Асоциация „Прозрачност без граници“, българското представителство на Transparency International от 2011 година,  асистент по данъчно и финансово право в Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Експерт в областта на антикорупция на Съвета на Европа. Лектор в Института по публична администрация. Основните му сфери на интерес са изграждане на капацитет и устойчиво развитие на публични институции, антикорупционна експертиза и анализ.

Останаха ли съмнения за корупция след еднолично разпоредената, но полупрозрачна рокада на върха на Българската банка за развитие, г-н Славов?

Благодарение на медиите тази сделка беше осветена, иначе от гледна точка на счетоводните операции тя щеше да мине незабелязана и никой нямаше да чуе за нея.

Ако този скандал не беше излязъл през медиите, и ако нямаше светлина в прожекторите, обществото нямаше да разбере за отпуснатия кредит за неизвестна колекторска фирма. Повече прозрачност и отчетност са най-сигурният начин за справяне с корупцията.

Нали имаме национална антикорупционна правна рамка, как случаи като този се промушват?

Когато сме правили антикорупционната правна рамка, сме изхождали от принципни съображения. Не от конкретни случаи, а от явления, които познаваме. И по-общи пропуски са налице, не само една или друга сделка.

Например в законодателния процес виждаме, че се заобикалят основни принципи на правото и на гражданското общество. В законодателния процес все повече липсва взаимодействието с обществото. При изработването на нормативни актове не се отчита въздействието и не се прогнозират финансовите измерения.

През 2016 г. се реши да се правят оценки на въздействието в нормотворческия процес, но депутатите бързо измислиха как да заобиколят този етап.

Как го заобикалят, и защо?

Две трети от законодателните инициативи преминават през народни представители. То е тяхно право разбира се, но голяма част от инициативите им са прикрит опит за правителствена политика – да услужат на кабинета.

Другата им цел е да избегнат оценките за въздействие. В повечето случаи народните представители не изминават целия път на законотворчеството, а внасят между първо и второ четене на нови текстове.

37% от законотворчеството през миналата година са само изменения и допълнения в други закони, и става дума за промени, които нямат нищо общо с философията на основния закон, през който се внасят.

Защо го заобикалят ли? Така се избягват обсъжданията в комисии и се спестява извършването на оценка за въздействието и на финансова обосновка на предложенията. Този маниер на законодателна дейност налага нашите нови предложения, едно от които е повторно да се извършва оценка за въздействието между първо и второ четене.

До кого са адресирани предложенията, за какво са?

Действащата Национална стратегия за превенция и противодействие на корупцията е с 5-годишен обсег до 2020 г. Към нея има и национален план за действие, но и той изтича през тази година.

И сегашната стратегия, и планът са изработени от Националния антикорупционен съвет, функциониращ към Министерския съвет от 2014 г. В момента се оглавява от вицепремиера и министър на външните работи Екатерина Захариева и в състава му влизат заместник-министри на правосъдието, вътрешните работи, икономиката, финансите и представители на Висшия съдебен съвет, ДАНС, Главната прокуратура. С право да дават мнения, но не и да гласуват към този орган са привлечени и неправителствени организации, и представители на световни консултантски компании.

От средата на 2019 г. е създадена и специална работна група, в която сме включени, която да дава идеи какво да се запише в нова Национална стратегия срещу корупцията, която да действа от 2021 до 2027 г.

И какво предлага неправителственият сектор?

Като една от водещите организации в него Асоциацията „Прозрачност без граници” предлага да се пренаредят акцентите в стратегията. Поставяме като приоритет противодействието на политическата корупция, след това – доброто управление и нетърпимостта към корупцията като обществена среда.

Нима корупцията може да бъде друга освен политическа?

Поне в два аспекта политическата корупция е възможно най-широкото понятие: заради финансирането на политическите партии и почтеността на изборите. През 2019 г. се случиха драматични промени, зачеркната бе постигнатата до момента прозрачност в партийното финансиране. То излезе практически извън регулация и бе позволено на безконтролно голям спектър от бизнеса да финансира без ограничения политическите партии.

Депутатите отмениха забраната партиите да приемат пари от бизнес структури, дори такива, които участват в обществени поръчки и хазарт, и че не бива да се източват държавни или общински фирми, субсидирайки партии.

Умишлено или случайно, как мислите?

Последицата е, че се дерегулира ролята на партията като трансмисия на волята на народа и гражданите за участие в политическия процес.

Партиите излязоха на пазара, а тяхната стока е влиянието, не само управлението. Подложиха се на изкушението да служат на неясни и неогласени икономически субекти, което де-регулацията позволява.

Разбирам, че предпочитате да се запази държавната субсидия за партиите.

Да, като гаранция срещу непочтено влияние на вътрешни, но също така и на външни финансиращи фактори. Случи се иначе. Субсидиите бяха драстично намалени и партиите вече са в невъзможност да покриват присъщите си разходи. За периода на извънредното положение тя е напълно спряна.

Има друга антикорупционна дилема: кои свои разходи би следвало политическите партии да извършват с публични средства, т. е. прозрачно? Кои разходи са допустими? И кои следва да се направят така, че да не демотивират симпатизантите.

Недвусмислено изразената воля на суверена бе да се премахнат субсидиите.

Проблемът не е в субсидиите, а в регламента, по който политическите партии се захранват.

От началото на демокрацията те получават помощ от държавата – например малки площи, в които да развиват дейност. Собственото финансиране – от малки наеми или символичен членски внос би трябвало да дава някаква степен на независимост, но е неадекватно малко. Срещу финансирането се постигат някакви стойности и ценности, заражда се някаква степен на свобода, каквато няма чрез финансирането, явно и прикрито, от бизнеса.

На какъв принцип следва да става общественото финансиране? По света има различни модели, то трябва да отразява реалния политически живот. Има модели, в които държавното финансиране е функция от членската маса, но достатъчен ли е членският внос като измерител? Добавя се и това каква електорална тежест има съответната партия....

Т. е. само един показател не е достатъчен да определи как да се финансира партията. Особено ако става дума за оцеляването й. Оттам идват позитивните аспекти от държавната субсидия за политическия живот, а те са, че в него участват субекти, които отразяват реалните нагласи на суверена. И винаги трябва да има таван – субсидиите са, за да се осъществява политически живот, а не за охолно съществуване.

Гражданският контрол върху публичните финанси не е ли абсолютна фантазия?

Зависи как си го представяме. Всяка партия си има публичен образ. Ако финансирането й не е достатъчно прозрачно, ако се разбира, че приема пари от неприемливи икономически субекти, то имиджът й би пострадал публичният образ и по-трудно ще привлича гласоподаватели. Необходим е и ефективен контрол, за да се види дали партии и избори се финансират и от донори в чужбина.

Как да се случи такъв стриктен и ефективен контрол в партийното финансиране?

Контролът върху публичните финанси винаги e сложен въпрос. Трябва да е ясно и прозрачно как и кои разходи как се разрешават, а и как се отчитат – до чисто счетоводни подробности – ред, баланс, присъствие в бюджета, план за разходи, и най-вече отчетност. На практика не се случват.

Контролът сега е последващ – някога, когато минат изборите, може и да се направи ревизия по документи.

А трябва задължително да бъде текущ и да не бъде само по предоставените документи, а да се калкулират и видими разходи. Например, ако „симпатизанти” платят билбордове за някоя партия, то това не се отразява в счетоводния й баланс. „Симпатизанти” плащат и за други предизборни събития, които пак не влизат във финансовия отчет.

Различни медии правят реверанси, и пр., и пр. След време партиите им се отблагодаряват за „жестовете” с лобистки закони, назначения, протекции при контролната дейност и т.н.

Обрисувахте как липсата на контрол върху партийните финанси изкривява законодателството.

Задачата на доброто управление е разходите да се правят по начин, който да е понятен и достъпен за широката публика. Отчетността е едно от най-предизвикателните направления за почтеността в управлението като интегритет в съвременните демократични общества.

А лобизмът? Причислявате ли скришния лобизъм към политическата корупция?

Да, и изсветляването на лобизма е също една от предвижданите и предлагани мерки за следващата антикорупционна стратегия. В утвърдените демокрации лобизмът е легитимен процес на представителство на интереси.

Ключовата разлика е, че там се случва на светло, лобистите се легитимират, има отчетност и това е механизмът да има и отговорност пред избирателите чий интереси е защитил народният представител или политическата сила.

Какво противодействие предвиждате, щом вече е модерно да се „купуват” цели секционни комисии, а не само гласове?

Не мисля, че става демоде купуването на гласове, но се жонглира и с гласове под натиск, и с въздействие върху секционни комисии или отделни техни членове. „Прозрачност без граници” имаше успешен експеримент, проведен на реални избори, като се насочи към избирателните центрове и предложи нови технологии за преброяване.

Ако вотът се отчита автоматично, т. е. сканира се достатъчно дискретно, но се регистрира механично, това ще позволи да се намали работата на секционните комисии и субективният фактор при броенето, а избирателите ще получават обратна връзка, че гласът им, волята им е отчетена. При автоматичното сканиране на бюлетини ще може в реално време да се следи и активността в изборите, и да се получават междинни резултати.

И няма да има възможност за задраскване и за неволни или умишлени корекции. Бюлетината се сканира, машината отброява, цифрите в протоколите се генерират автоматични и бързо, без да се губи време в броене, и без грешки, без поправки, и без струпвания с чувалите.

Може ли експериментът с автоматичното броене на изборните гласове да послужи и като превенция за корупция и да стабилизира антикорупционната рамка?

Българската държава се е водила от разбирането, че антикорупционните действия са успешни когато се засили санкцията, наказателната репресия. От една страна не може без санкции и през последните петнайсетина години точно тук беше акцентът.

Приведохме се в съответствие с конвенциите на ООН, с европейските регламенти, структурираха се звена в институциите. Криминализира се и подкупа в публичния и в гражданския сектор, подкупа на чуждестранни длъжностни лица, търговията с влияние. Санкциите са доста тежки.

Остава и да се прилагат, и правосъдието да действа своевременно.

От друга страна, трябва и превенция. Виждането на асоциацията е, че точно там е ключът към създаването на стабилна обществена среда и нетърпимост към корупцията. Образно казано, не е достатъчно да кажеш на детето да не рита топка в стаята, ами трябва и да му покажеш как да рисува с боички, за да грабнеш вниманието му с нещо смислено.

Защо смятаме, че по пътя на превенцията и доброто управление ще се постигне промяна в нивата на корупция в България?

Води ни скандинавският опит, северноевропейските държави са на първите две или три места с най-малко корупция в световните класации. Там общественият модел е построен върху доброто управление, почтеността, интегритетът – като единство между това, което се говори, и това, което се прави. И отчетността, и публичната прозрачност, разбира се.

Откъде мислите, че трябва да се започне?

Препоръчваме да започне на ниво общини. Виждали сме добри практики които не изискват допълнителен ресурс. Достатъчни са организационни мерки.

Ето какво са правили в Ловеч например. В рамките на общинския бюджет в кварталите са правени обсъждания: имаме толкова и толкова пари за инфрактуртурата. Кажете, драги съграждани, кое по-напред – тротоари, осветление или други проблеми?

Това е честният, почтеният диалог.