Националният ни отбор по футбол взе точка от три мача в световните квалификации за Мондиал 2022. Загуби от фаворитите Италия и Швейцария и направи равенство срещу Северна Ирландия.

Остават още пет двубоя и е пределно ясно, че селекцията ни няма шанс за класиране дори и за баражи. Отново ще се оглеждаме в новите телевизори, като наближи зимният шампионат в Катар, с ясната мисъл, че по тях няма да гледаме нашите, а бразилци, аржентинци, англичани, италианци, испанци...

Само най-големите оптимисти са разчитали на нещо различно от поражения в първите два двубоя и героичен хикс в третия. Ние сме там, където ни е мястото, където заслужаваме като състояние на футбола. 

Но има ли все пак лъч надежда?

Отборът

Ясен Петров направи равносметка снощи. За трите мача той е използвал 25 от повиканите 26 футболисти (единствено вратарят Иван Караджов не записа минути) и нищо чудно това да се окаже рекорд за толкова кратък период. Потенциално има и още един - дебютантите са десет, като само снощи бяха четирима. Все младоци, особено вратарят Даниел Наумов и близнаците Петко и Андреа Христови, които са на по 21-22 г.

С някои от избраниците от първото полувреме срещу Швейцария този тим е „с изтекъл срок на годност“. Не само като възможности и перспектива, а и като нагласа. След толкова неуспехи година след година и целият негативизъм, изсипващ се от запалянковци и медии, някои футболисти вече не вярват и в това, което могат - колкото и да е то.

Повечето от тях са в защита и средата на терена. Не са престарели, около 30-те са, но изглеждат напълно амортизирани. По-добре да се залага на изредените по-горе, плюс още неколцина от младежкия национален тим.

В Белфаст - най-вече, тимът показа, че поне може да се бори. И че му пука. Все е нещо. А за вкарването на голове и поне някакви наченки на вече баналното понятие от съвремието - „агресивен футбол“, се иска много повече. Неслучайно отбелязването на гол е висше изкуство, бляскаво творение, а играчите, които го съграждат, струват най-много и за тях се водят войни.

В момента в нашия футбол (почти) няма такива. Ще трябва да си ги произведем.

Треньорът

Ясен Петров опита различен подход. По-ведър и оптимистичен, с шеги, настроение... Нещо по-близо до Димитър Пенев, който неслучайно посети отбора в началото на лагера. И по-далече от строгия германски маниер на Петър Хубчев или пълното безличие по времето на Георги Дерменджиев.

Някой ще каже, то хубаво, ама Стратега бе треньор на световни звезди, които само трябваше да извика, да ги нареди и да прави така, че да не се карат прекалено много, а да пренасят самочувствието си на терена.

Петров заложи на интересна схема (3-5-2 или 5-3-2), повика млади момчета и някои вече попрезрели, които никой досега не се бе осмелил да призове и пробва. Опита някаква смес от футболисти, които играят в клубовете си и са във форма.

Допусна грешки. Може би с това, че още от началото не заложи на свежата кръв, работейки с мисъл за бъдещето. Явно е от непоправимите оптимисти, вярващи в шансове за класиране.

Не е редно да бъде съден обаче - още не, много е малко времето. Редно е да бъде оставен да работи в тези квалификации, Лигата на нациите и следващите, защото се вижда, че честата смяна на треньори не води до нищо позитивно. Най-добре изобщо да не се говори за класирания, а да се гради.

Обстановката

Дори на онези, които малко следят футбола, е ясно, че националният отбор е витрина. Върхът на пирамидата и каквото искате още като клишета. Те всичките искат да кажат, че с този футбол - най-вече като отношения, практики и порядки, е илюзия да се надяваме на национален отбор поне на средно равнище. Който да не изглежда жалък срещу Швейцария и обречен срещу Италия.

Какво имаме като настояще покрай тези три мача?

Футболен съюз, който по всичко изглежда иска да остане на власт в това статукво. Крепи и той стабилност. Иска напълно безсмислено да направи два изборни конгреса в рамките на осем месеца. Всеки от тях струва над 400 хиляди лева и тежка организация. Изричащ лъжи, че е подал оставка като ръководство, но после се оказва, че това не е точно така.

Футболен съюз, основните герои в който са също толкова изчерпани, както някои от футболистите. Лишени от идеи и визия за развитие, неосъзнаващи колко болезнена промяна трябва да се направи във футбола.

Водещ клуб - ЦСКА-София, от който се очаква да вади национали (и той има неколцина, но в състава му преобладават чужденци), смени трети треньор за осем месеца. Просто така - десетина мача преди края на сезона. В търсене на незабавен ефект.

Публичен спор между една, меко казано, спорна фигура - Венцеслав Стефанов, и футболен артист - Димитър Бербатов, кой е дал повече за футбола и как го е дал. Имаме голям проблем, ако се чудим коя страна да изберем. А най-лошото е, че въобще има такава дилема.

Едни футболни хора, които през каквото и да минават, продължават да не разбират, че с този консуматорски ориентиран подход, с несекващия стремеж да имаме резултати от днес за вчера няма как да се получи нещо, различно от лош продукт. Непродаваем.

Накрая - футболът е функция и на държавата, която го държи на каишка и използва така, както ѝ е изгодно. Не става така.

И да се върнем на националния отбор. Надежда има, но на този етап тя не е за класирания, а за някакво малко по-добро бъдеще. В него да не ни е срам от тима, поне да не го иронизираме и обсипваме с „хейт“. Дано тези дни дойдат по-скоро. Вяра и кураж на хората в българския футбол, мислещи и работещи по начин, различен от изреденото по-горе.