Цветан Тодоров анализира Георги Димитров в нова книга (откъс)

Близка среща с Георги Димитров и анализ на личността на Йосиф Сталин през погледа на българския комунистически лидер предлага в новоиздадената си на български език книга философът Цветан Тодоров. „Тоталитарният опит“ съдържа етюди върху явления и събития, свързани с двете основни форми на тоталитарен режим, белязали историята на ХХ век – комунизма и фашизма.

Прочутият философ включва текстовете си, писани в периода 1983 – 2008 г. за специализирани сборници и периодика, в двутомното издание „Човешкият отпечатък“ (2009 г. и 2010 г.). Първият от томовете е „Тоталитарният опит“, който се появява у нас с логото на ИК „Изток-Запад“, в превод от френски език е на Зорница Павлова.

В книгата Тодоров анализира творчеството на редица видни интелектуалци и общественици от ХIX и ХХ век, сред които един от най-прозорливите политически коментатори във Франция през миналия век – Реймон Арон; Примо Леви, участвал като млад в италианската Съпротива, арестуван през 1944 г., защото е евреин, е изпратен в Аушвиц, откъдето бива освободен година по-късно; Жермен Тийон, взела дейно участие в Съпротивата в окупирания Париж, рискувайки живота си, след което е депортирана в Равенсбрюк, за да помага на останалите; изключителните руски мислители Роман Якобсон и Михаил Бахтин, които изиграват особена роля в интелектуалната биография на автора.

В книгата срещаме още Ромен Гари, Михаил Бакунин, Шилер, Карл Маркс, Рихард Вагнер, Йосиф Сталин, Георги Димитров и др., както и анализи върху спасяването на българските евреи, границите на правосъдието и др.

В частта за българския комунистически лидер, озаглавена „Сталин отблизо“, философът разглежда дневника на Георги Димитров.

„Димитров щеше да е само една от патетичните или злокобни фигури на международния комунизъм от онова време, ако не се отличаваше с нещо друго: водил си е дневник. (…) Дневникът на Димитров е безценен документ за историята на комунистическото движение, за Източна Европа и дори за световната политика през първата половина на ХХ век. Същевременно той предлага богат материал за размисъл на политолози, социолози, психолози. Никой друг комунистически ръководител на такова равнище не е оставил подобен документ. Спомените или интервютата с някои от тях са писани впоследствие, а не всекидневно“, пише Цветан Тодоров.

Отношенията между съветския диктатор и Георги Димитров изглежда са били много близки, а българинът съвестно си е записвал всичко, което той каже, смятайки го за изключително важно. Личността на Сталин през дневниците е особено любопитна – освен неприязънта му към враговете, „троцкисти“ и „капиталисти“ и похватът да се управлява с терор, тук прозират и колебливостта в решенията му и странното чувство за хумор, желанието да се забавлява, докато „зъбите на неговите съратници тракат“.

Цветан Тодоров анализира уроците, които Георги Димитров е усвоил от близостта си със Сталин.

Откъс от „Сталин отблизо“, Цветан Тодоров

Георги Димитров (1882–1949) е най-видният ръководител на Българската комунистическа партия през първата половина на ХХ век. След потушаването на въстанието, организирано от комунистите през септември 1923 г., той напуска страната и става функционер на Коминтерна – международна комунистическа организация. Повече или по-малко легално той снове между Москва, Виена и Берлин. Именно в Берлин го арестуват през март 1933 г., няколко седмици след като Хитлер идва на власт. Обвинен е редом с други комунисти за пожара в Райхстага. С това Хитлер иска да злепостави и да разбие комунистичекото движение. Но противно на всички очаквания Димитров се защитава блестящо – международните мрежи от симпатизанти, ръководени от Вили Мюнценберг, осигуряват световния отзвук на делото, което се провежда в Лайпциг, и будят всеобщо благоразположение към главния обвиняем. Въпреки че Гьоринг и Гьобелс са сред свидетелите, Димитров бива оправдан и освободен.

Изгубил българското гражданство, той отива в СССР, където е приет като герой. С ореола на новата си слава той веднага се изкачва по стълбицата на властта: става главен секретар на Коминтерна и депутат във Върховния съвет, съветски еквивалент на парламента. В стриктната йерархия на ръководителите на страната тогава той заема шесто място. Задържа се на него до началото на войната през 1941 г., когато се налага преустройство на международното комунистическо движение. След победата над Германия през 1945 г. той се връща в България. Година по-късно става министър-председател. Той организира безмилостната репресия над демократичната опозиция през 1947 г., а именно законното убийство на нейния ръководител Никола Петков.

Димитров боледува често и се лекува в СССР. Умира там през юли 1949 г.

Димитров щеше да е само една от патетичните или злокобни фигури на международния комунизъм от онова време, ако не се отличаваше с нещо друго: водил си е дневник. По-конкретно той започва да записва, докато е в затвора в Берлин, на 9 март 1933 г. и продължава с малки прекъсвания до 6 февруари 1949 г. През тези шестнадесет години, решаващи за историята на Европа, той всеки ден отбелязва основните събития от живота си, посветен основно на обществена дейност. За дневника знаят и руските чекисти, и българските комунисти. След смъртта на Димитров дневникът се съхранява в архивите на Българската комунистическа партия. С изключение на няколко откъса за Лайпцигския процес съдържанието му се пази в строга тайна. Но след кризата на режима през 1989 г., задълбочила се през 1991 г., въпросът за неговото публикуване става актуален. Задачата не е лесна. Димитров пише на български, на руски, на немски, използва много съкращения и нерядко тогавашните псевдоними. Въпреки това работата е доведена до край и целият дневник се публикува на български през 1997 г. Първият му превод на английски е издаден от университета в Йейл през 2003 г.

Дневникът на Димитров е безценен документ за историята на комунистическото движение, за Източна Европа и дори за световната политика през първата половина на ХХ век. Същевременно той предлага богат материал за размисъл на политолози, социолози, психолози. Никой друг комунистически ръководител на такова равнище не е оставил подобен документ. Спомените или интервютата с някои от тях са писани впоследствие, а не всекидневно. Дневникът съдържа многобройни детайли, особено за дейността на Коминтерна преди войната, както и за установяването на „народните демокрации“ в Източна Европа след войната. В същото време наблюдаваме отблизо живота на ръководителите на Съветския съюз.

Един от най-значимите приноси на дневника са думите на Сталин, предадени от Димитров. През целия този период Димитров е част от най-приближения кръг на съветския водач. Той се среща с него – не всеки ден, но често. Димитров смята казаното от Сталин за толкова ценно, че веднага го записва в своя дневник. Следователно в него откриваме както повече или по-малко официални речи, така и признания, направени пред най-близките.

Портретът на Сталин, който се очертава на тези страници, е впечатляващ. Означава ли това, че в случая сме изправени пред „истинския“ Сталин? Със сигурност не. Първо, някои страни от неговата дейност са твърде очевидни, за да бъдат записвани от Димитров. Освен това единствено международните въпроси са обект на сериозно внимание. Пък и дори пред Димитров Сталин не казва всичко. Впрочем публичните изказвания на Сталин са не по-малко важни от интимния му образ, който ни разкрива дневникът. Въпреки всичко приносът на Димитров е от особено значение и всички, които се интересуват от дейността на съветския ръководител или от естеството на комунистическите практики, си заслужава да се запознаят с него.

Танцът на терора

Какви са първите впечатления на Димитров? Той пристига в Москва на 27 февруари 1934 г. и на 3 март е приет от Сталин заедно с други членове на Политбюро. Първата реплика на Сталин, отбелязана в дневника, се отнася за българския политик Александър Цанков, виновен за репресията над комунистите през 1923 г. Тя е лаконична: „Цанков – да бъде посечен!“

По онова време Сталин изпитва неприязън особено към хората, наричани от него „троцкисти“ – удобен етикет за всички комунисти, които не са съгласни с него. Бързо ще последват процесите срещу бившите му съратници – те не предизвикват никакво съжаление у него. „Не трябва да се вярва на думите на бивш опозиционер“, казва той в отговор на оправданията на Бухарин и Риков. Самоубийството на Томски е „последен отчаян начин за борба срещу Партията“ (4 декември 1936 г.). На събиране по случай двадесетата годишнина от Октомврийската революция той вдига следния тост:

„И ние ще унищожаваме всеки такъв враг, дори той да е стар болшевик, ние ще унищожаваме целия негов род, неговото семейство. Безпощадно ще унищожаваме всеки, който със своите действя и мисли (да, и мисли), посяга върху единството на социалистическата държава. За унищожаване до край на всички врагове, на самите тях, на техния род!“ (7 ноември 1937 г.). „Троцкистите“ трябва да бъдат ликвидирани не само в СССР, а навсякъде, където ги има: „Троцкистите трябва да се преследват, разстрелват и унищожават. Те са световни провокатори, най-злостни агенти на фашизма! […] Мюнценберг е троцкист. Ако той дойде, непременно ще го арестуваме. Постарайте се да го примамите тук“ (11 ноември 1937 г.).

Със своите сътрудници Сталин е жесток и лесно става агресивен. Намира ги за твърде мекушави и за не особено ефикасни. Генерал Меркулов, бъдещ ръководител на НКДВ (Министерството на вътрешните работи), е един от тях. „Трябва да имате план, строго да го осъществявате, независимо от това, че някой ще се обиди“ (21 януари 1941 г.).

След избухването на войната тонът става по-остър. Пред Политбюро, скрит в противовъздушно скривалище, той заплашва Хрушчов, смятан за виновен за усложненията в Украйна:

„Действайте както е необходимо. Иначе, ясно ви казвам, ще се разправям с вас“ (16 август 1941 г.).

Наложило се маршал Кулик да отстъпи от един град. Той веднага бива разжалван, медалите му се отнемат и е смятан за автор на „престъпни действия“ – много опасна формулировка. Ворошилов, който не успява да печели битки, е изпратен в тила… (19 февруари 1942 г.).

След края на войната Сталин продължава да обижда онези, от които не е доволен. Самият Димитров ще бъде мъмрен и унижаван като момченце през февруари 1948 г., задето не успява да разбере точно инструкциите на вожда.

Безмилостен към отделните хора, Сталин не е по-благ с групите, които той смята за осъдени от историята. Колективизацията на земите вече е зад гърба му, но той си спомня като подвиг моментите, когато „трябваше да се реже по живото тяло на кулака“ (11 ноември 1937 г.). През 1940 г. той атакува Финландия, която му оказва неочаквана съпротива. Дава следните напътствия: противниковата армия изглежда наброява 150 000 души, „Ние избихме 60 000, трябва да избием и останалите и тогава работата ще се свърши. Трябва да останат само децата и старците“ (21 януари 1940 г.). Изселването на населението заради войната не го впечатлява особено: „Ако победим, ще върнем Източна Прусия на славянството, на което тя и принадлежи. Ще я населим със славяни“ (8 септември 1941 г.). Ще отбележим, че по това време – сцената пак се случва в скривалище – употребата на думата „ако“ е задължителна.

Такъв е първият похват на Сталин, установен от Димитров – да тероризира и да заплашва с терор. Вторият е по-труден за определяне, но не по-малко очевиден. Сталин винаги обвива намеренията си в неяснота, говори твърдо, но оставя отворена врата за множество интерпретации. Или бързо променя мнението си.

Събеседниците му, които треперят пред него, правят всичко възможно, за да вникнат в смисъла на неговите думи, но никога не са сигурни дали са успели. Така никой не може да се скрие зад някаква легитимност, опираща се на теорията. Тя се преформулира постоянно и единствената легитимност е в самия Сталин. На 7 ноември 1940 г. например той се обръща към най-висшите партийни сановници, обединени около него, като ги мъмри, защото съветските самолети не са толкова хубави, колкото тези на враговете („а такива за нас са всички капиталистически държави“).

„Никой от вас и не мисли за това. Аз съм сам. […] Не обичате да се учите, живеете самодоволно. […] Хората ме изслушват и всичко си остава постарому. Но аз ще ви покажа, ако изгубя търпение. (Вие знаете как мога.) Така ще ударя по дебелаците, че всичко ще за­трещи.“

Разбира се, по въпросите на авиацията, както и по много други, никакво решение не може да бъде взето без Сталин. Защо тогава ги упреква за собствените си грешки? Няма значение, всичките му събеседници мълчат и треперят, знаят до какво могат да доведат тези думи. Димитров забелязва:

„В очите на Ворошилов се показаха сълзи. Докато говореше, Йосиф Висарионович се обръщаше най-вече към Каганович и Берия“ (7 ноември 1940 г.).

Подчинените се опитват да изпълняват заповедите на вожда, но той отменя нарежданията си, постоянно ги променя, така че те никога не знаят към какво точно да се придържат. Затова имат двойно чувство за вина – липса на интелигентност и на ефикасност. Днес Сталин казва: „Не бързайте с тази работа“ (13 май 1943 г.). Седмица по-късно: „Трябва да се побърза с публикуването [отнасящо се за него]“ (20 май 1943 г.). Как тогава да му угодят? Трябва ли опозицията да се толерира (след войната в страните от Източна Европа) или да бъде смазана? Изпълнителите смятат, че са разбрали и бързат да пристъпят към действие, за да открият за пореден път, че са се излъгали. Непрекъснатата промяна на стратегията ги прави неуверени и все по-зависими от вожда.

Накрая, третият похват на Сталин е шегата. Всъщност Димитров не предава нищо, което може да ни разсмее днес, но твърди, че това е характерна черта на Сталин. Например думите му за преселването на населението в Източна Прусия са изразени по следния начин: „Хазяинът през цялото време (прекарано в скривалището)остроумно се шегуваше“ (8 септември 1941 г.). Какво му е смешното на предстоящото оттегляне на германците? Друг път в Кремъл Димитров моли Сталин за среща, за да говорят по въпроси на Коминтерна. Сталин отговаря: „Няма кога. Когато имам малко свободно време, аз или лягам да спя, или се занимавам със смешни неща, а не със сериозни въпроси.“ Димитров добавя: „Сталин много се шегуваше. Дразнеше Шверник и Холмин. Караше Мануилски да разказва нови анекдоти и т.н.“ (21 януари 1943 г.). Вижда се, че ръководителите на страната трябва да показват особени качества: или да се смеят на закачките на шефа, или на свой ред да го разсмиват.

Друга странна сцена е от 6 декември 1948 г., когато Сталин посочва присъстващия Костов, български комунистически ръководител, като следващата жертва на чистките: Костов се е провинил заради щенията си за независимост спрямо Съветската партия, особено зле възприеман недостатък в периода, когато избухва конфликтът с Титова Югославия. След като обаче съобщава за онова, което е равнозначно на смъртна присъда без възможност за обжалване, Димитров отбелязва: „Стояхме до сутринта. Сталин беше много бодър и весел. Угощаваше своите гости. Пусна грамофон с разни плочи. Сам много шегувайки се и танцувайки.“ Царят се забавлява – Сталин танцува, докато зъбите на неговите съратници тракат.

Сталин осъзнава напълно изключителната позиция, която заема сред многомилионното население на страната: „Милионите маси имат стадна психология. Те действат само чрез своите избраници, чрез своите водачи“ (7 април 1934 г.). Димитров бързо усвоява урока.

площад Славейков