Невероятна е историята за една селска сватба от двадесет и първи век, случила се между два рода от село Главочево и село Дупище. Преди да започна епичното платно, достойно за четката на фламандския майстор Брьогел, ще ви запозная с двете страни, участващи в това сватбено сражение. Селяните от Главочево са известни по света с големите си глави. Някои дори били с глави като малки витошки морени. Главочевци не ходели на работа, защото нямали никакво свободно време. Те имали два много важни, бих казал сакрални завета още от прадедите си. Първо – да се напият зверски и второ, когато това е факт – да отидат в съседното село, за да се сбият с другите, подготвени по същия начин противници. Жените от рода на младоженката, както се разбира и от името на селото, били дебели и ниски. Точно за такива жени се казва „права бере ягоди“.

В село Дупище царял матриархат. Старейшина била някоя си баба Стойка, тежаща 180 килограма. Но ето го и самия ден на сватбата. Рано призори към 6 часа на притихналия прашен площад в село Дупище нямало никого. Още никой не знаел как новината ще удари с гръм. Застиналото време отмервали само две кокошки, които ритмично като стрелки на часовник застивали за една секунда, после забивали човки в прахта. В това време два стари раздрънкани „Чавдара“, пълни догоре със сватбари, вече пътували към заспалото село. Около автобусите се вдигал прах и ги обвивал като мръсен пашкул. Раздрани ламарини трещели пронизително, ауспусите гърмели като бомбардировачите от 1943-а и въобще всичко било като „зададе се облак тъмен“. А вътре в двата „Чавдара“ било като „край Босфора шум се вдига“. Пияните от снощи сватбари надигали дамаджани и крещели „Горчиво“. Музикантите също от снощи свирели някакво хоро – по-точно всеки свирел различно хоро, щото и те по-често дигали дамаджаните, а не инструментите. Даже в един момент  кларнетистът засвирил право хоро, флигорната – криво, а тромпетът – и двете заедно. Пътували ордата сватбари и здраво се веселели. Някои вече се били превеселили и шумно се отвеселявали на пода на автобуса, но за да не нарушават веселия ритъм, правели го на ауф такт.

И влезли двата автобуса в селото. По-точната дума за това влизане е дебаркиране. Ламарините тракали като картечница, ауспусите гърмели като гаубици и първите  жертви от страна на противника били двете селски кокошки, които отмервали времето. Така времето спряло и настъпило едно абсурдно балканско безвремие. Вратите на автобуса шумно въздъхнали с едно измъчено: шшшш. Отворили се като театрална завеса и дали началото на второто действие. Гъстите облаци още не се били уталожили, когато грохотът спрял и от автобуса заслизали сватбарите от Главочево – мъже, жени, деца, бебета...Начело били музикантите, които не спирали да свирят неистово. Всички били хванати за ръце и хорото, чието начало било някъде към задните седалки, започнало да се изтича през вратите на автобусите като мътен порой.  Разбудило се селото и местните сватбари заприиждали към площада. Когато двата рода се събрали, положението станало неудържимо. Бащата на булката се хванал на хорото до бащата на младоженеца. В ръката си държал кол, на който бил вързан жив петел.

Двамата сватове водили шумната орда, но по едно време на петела му писнало постоянно да го друсат. Някак си успял да се извърне и забил мощен клюн в окото на свата. Ослепеният сват сграбчил кола с петела и започнал да налага с него бащата на булката. Потекла кръв, жените запищели и започнала люта битка между сватбарите. И двете страни дали много жертви и когато ги броили, всички разбрали, че младоженците са изчезнали. После някой казал, че някъде високо в небето кръжали два лебеда – черен и бял. Покръжили малко и се изгубили във високото. Така завършила тази история. Но оттогава, когато в небето се появят лебеди, баба Стойка се кръсти и тихичко напява: „Да са живи и здрави младите!"

-----

* Още истории от д-р Станев може да прочетете ТУК.