Един тих следобед на малкото останали пусти пясъчни ивици. Не казвам плажове, защото плаж се свързва с много хора, които не разбират морето като огромен разум, при който се ходи на поклонение, а като място за консумиране. Излизам от шума на представите си и оставам сам на пясъка, наоколо няма никого.

Дотук не може да се слезе с кола и затова съм сам. Гледам морето с премрежени от маранята очи и усещам как кожата ми се опъва от засъхналата сол. Чувам само вълните и цикадите в тревите зад мен. Съвършено хармонично съзвучие. Гледам водата и като че ли виждам някого, който е влязъл да плува много навътре. Виждам само главата му, която се скрива и после пак се показва. Това става равномерно между две вълни. Равномерно като дишане.

Докато гледам плувеца, си мисля, че бих могъл да бъда аз този плувец. Но тогава как ще се виждам отстрани. Ето така се виждам като малък. Някакъв възрастен човек гледа от брега едно дете, което плува. Все по-навътре, докато накрая остарее съвсем. „Амаркорд“ на италиански значи „спомням си“. Помня този филм на Фелини. Там той си спомняше детството. И аз си спомням. Съвсем в началото си спомням.   

Първата ми среща със смъртта. Мая умря през пролетта. Бяхме четвърти клас. С Мая си държахме ръцете в киното. Гледахме „Ще доживеем до понеделник“. Много ни хареса, но повече ни хареса, че си държахме ръцете до изпотяване, после аз я изпратих до тях. В неделя разбрах, че е умряла. Казаха, че имала някакъв тумор в мозъка. Точно единадесетгодишни бяхме. Спомням си, че се събра класът и отидохме у тях. Мая беше там. С много цветя, бяла риза, черна плисирана пола, бели три четвърти чорапи и лачени обувки. Спомням си, че тогава си помислих колко прилича на отличничка. И брат ѝ, и баща ѝ имаха мустаци и големи мокри очи. Аз и досега си мисля, че мъжете с мустаци изглеждат винаги по-печални. Не знам защо. По-нататък не помня нищо. От погребението – също, но в живота ми завинаги остана сладникавата миризма на цъфнал салкъм. На гробищата имаше много салкъми и всички тъжно цъфтяха. Не знам кое сетиво запомня най-много. За мен е обонянието. Тази миризма ще ме преследва завинаги. Всяка година, когато цъфтят салкъмите и ги усетя, знам, че е време да си спомня за Мая.

Плувецът започна бавно да се връща към брега. Когато излезе от водата и седна на плажната ми хавлия, разбрах, че съм аз. Един петдесетгодишен мъж, който току-що е видял Мая – на единадесет години, облечена като отличничка.

Още истории от д-р Станев може да прочетете ТУК.