Българите обичат да гледат назад – за някои това е проблем, но за обществото ни като цяло все още липсва мащабен дебат, който да определи категорично героите, злодеите и последствията от времето на социализма. В рамките на една книга Мила Искренова е подредила образите и ги е представила в истинската им светлина. Хореографката е предприела литературна авантюра с цел раздяла с миналото в новата си книга „Анна и Алената глутница“ (изд. „Скалино“).

Романът е написан основно през 1997-а в Италия. Дистанцията във времето и пространството дава импулс и кураж на Искренова да се върне към 80-те години в София. Светът на фалшивите табута е представен през очите на Анна, която поради произхода си е обявена за „неблагонадеждна“ от комунистическия режим.

Книгата съдържа три плана – публицистично-аналитичен, сюжетно-повествователен и поетично-сюрреалистичен.

Представяме ви откъс от „Анна и Алената глутница“

 

Пратката

 

Отново светкавица и след нея гръм. Дъждът се изливаше като из ведро вече трети следобед – истински потоп, какъвто не помнеше да е виждала досега в Северна Германия.

„Като в тропиците сме“, неусетно промълви Анна, докато наблюдаваше стичащата се по стъклата на терасата вода. При всяко светване се виждаха огъващите се под напора на бурята дървета с тревожно протегнати клони, които удряха прозорците. В апартамента ѝ беше топло, сухо и спокойно. Седеше вече час, приятно отпусната в огромния фотьойл, с крака, положени върху малка масичка. Гледаше бурята, която вилнееше зад стъклата, и събираше смелост. На масичката пред нея, до обутите ѝ в бели чорапи стъпала, лежеше грижливо опакована пратка, която беше получила днес по пощата. Марките и адресът на подателя бяха от САЩ.

Анна затвори очи. Не смееше да отвори пакетчето, защото предчувстваше, че съдържанието му ще я върне във време и място, които беше напуснала и за които не искаше да си спомня. Стъпалата ѝ пулсираха от умора след целодневната работа в театъра, където подреждаше декора за новата постановка. През последните два месеца беше проектирала костюмите и дизайна на сцените. Беше уморена, но доволна.

Димитър… Не го беше виждала вече 15 години. Името, написано на латиница върху пратката, извика в мислите ѝ бледото му лице и очите с постоянно менящ се израз.

Навън отново светна. Анна се надигна рязко, взе пакета и го разкъса с бързи движения. Вътре имаше луксозна кутия, облечена в тъмно червено кадифе, като кутия за бижута. Отвори я. Кутията беше пълна с листове хартия, изписани с пишеща машина… Димитър си остава традиционалист, сдобил се е с пишеща машина с кирилица в Америка. Анна се усмихна вътрешно и взе картичката, която лежеше сгъната най-отгоре. Отвори я и видя познатия почерк.

„Анна, дете мое любимо, едва ли ще получиш някога още нещо от мене. Започвам да остарявам и да ставам сантиментален, а зная, че ти не харесваш това… Този ръкопис е за тебе, спасение мое… Постъпи с него както намериш за добре.

Целувам те. Д.“

Анна остави картичката, която трепереше в ръката ѝ. Отиде до шкафа с книгите, взе кутията с цигари и извади бавно една. Запали я. След това избра един диск на Хендел, който винаги ѝ доставяше вътрешно спокойствие и го пусна много тихо, почти недоловимо. Музиката се сля естествено с шума от дъжда, като омекотяваше ритъма му.

Върна се във фотьойла, взе облицованата с кадифе кутия от масичката и зае удобно положение.
Отлисти първия празен лист и прочете заглавието:

Анна и Алената глутница

Ръкопис на Димитър Стоев
New York, 2001. Аll rights reserved, беше добавено на латиница.

Затвори очи и се облегна назад.

В уморените ѝ мисли изплува случка от последното ѝ връщане в родината. Стоеше на една опашка за билети в любимото си кино „Одеон“, което навремето се казваше „Дружба“, а пред нея една млада двойка водеше оживен диалог. Една не повече от двадесет и петгодишна жена обясняваше разпалено на своя полубрадясал приятел: „И знаеш ли колко интересно – оказа се, социализмът е започнал като романтизъм и после преминал към пълен реализъм!…“ Приятелят ѝ кимаше с разбиране и мигаше доверчиво през очилата си с дебели рамки. Изглежда, се беше загледала твърде явно в тях, защото те я забелязаха и се отдръпнаха.
Анна остана занемяла, изпусна реда си на опашката и се отказа да гледа филма.

„Романтизмът на социализма“ и неговият „реализъм“… Прозвуча ѝ толкова абсурдно и нелепо и същевременно ужасяващо. Почувства се с подменено, заличено минало и се учуди, че това я смущава, след като тя самата беше изтрила старателно цели периоди от спомените си до пълна амнезия. Бягаше от тях като от лош сън…

Излезе от киното и дълго се разхожда из софийските улици, опитвайки се да си представи какво от онези години би могло да се нарече романтично. Наоколо ѝ всичко беше силно променено. Градът имаше нов облик, остъклен в диалектното си разнообразие. При редките си завръщания Анна прекарваше доста време в разходки, водена от любопитството си да разбере как се променят нещата. Отпечатъкът на престъпността се забелязваше във вид на неправомерен лукс и кичозен разкош, съпроводени от покъртителна бедност и отсъствие на живот в лицата на някои хора.

Поредната оглушителна гръмотевица я върна в настоящето. Отвори очи и прочете отново: „Анна и Алената глутница“. Заглавието звучеше приказно и романтично, като заглавие на детски филм. Предстоеше ѝ приключение, което мамеше любопитството ѝ със своите неизвестни.

Започна да чете и така прекара цялата нощ. От време навреме почти заспиваше, сънуваше и се стряскаше. В полубудното ѝ съзнание разказът на Димитър се преплете с нейните спомени за миналото, в което преди двайсет години се срещнаха съдбите им. Към четири часа сутринта остави последния лист. Отпусна се и заспа дълбоко, без да сънува нищо.

ПЛОЩАД СЛАВЕЙКОВ