Освен „Портокал с часовников механизъм” Антъни Бърджес завещава на световната литературна съкровищница още една смайваща антиутопия, която отправя предупреждение към бъдещите поколения.
59 години след публикуването си „Непокорното семе” се появява за пръв път на български език в превод на Надежда Розова и с корицата на художника Дамян Дамянов.
Стабилността в един близък свят е основната цел на Министерството на безплодието. Властите в него се стремят да не допуснат пренаселване на планетата чрез контрол над популацията. Тук алтернативната сексуалност и доброволната стерилизация са издигнати на пиедестал, а майчинството се измерва в квоти.
Учителят по история Тристам и неговата съпруга Биатрис-Джоана точно са изгубили своя невръстен син Роджър. Това означава, че никога повече няма да могат да станат родители. Същевременно Биатрис-Джоана поддържа любовна афера с Дерек, брата на Тристрам, сложил социална маска, за да подпомогне кариерата си. От страстта им обаче се ражда престъпление: заченати са близнаци.
Младата жена е принудена да се превърне в бегълка, за да оцелее, а невинният Тристрам e арестуван от Сивите – полиция на екстремизираното статукво, която прилага тежки репресивни мерки. Междувременно обществото е paзтърсено от протести и бунтове из цялата страна. Стари и забравени древни ритуали за плодовитост се възраждат, надига се зловещ канибализъм, позициите на правителството са разклатени, а конспиративен план за прочистване на населението е приведен в действие.
Сякаш Армагедон е настъпил и в тази последна война на карта е заложено бъдещето на човечеството.
„Непокорното семе” е забележителна и смайващо реалистична сатира, насочена към някои от най-наболелите теми на съвремието ни. Остроумна и забавна книга, която припомня, че бъдещето на човешката цивилизация е невъзможно без любовта и вярата в доброто.
Клуб Z публикува откъс от „Непокорното семе” от Антъни Бърджес (изд. Сиела).
Беше денят преди нощта, когато се забиха ножовете на официалното разочарование.
Биатрис-Джоана Фокс хлипаше, потънала в майчина скръб, докато двама служители от Министерството на земеделието (Отдел за възстановяване на фосфора) поемаха малкото трупче в жълтия пластмасов ковчег. Ведри типове с черни лица и искрящо бели протези, а единият си тананикаше нашумяла напоследък песен. Често я мрънкаха по телевизията кльощави младежи от неопределен пол, ала от басовото гърло на един карибски мъжага звучеше неуместно. И зловещо.
Фред, любими мой,
сладък, малък,
моят вкусен залък...
Невръстният покойник не се казваше Фред, а Роджър. Въпреки риданията на Биатрис-Джоана мъжът продължаваше да си тананика и да изпълнява задълженията си равнодушно, с вече привична лекота.
– Приключихме – отбеляза удовлетворено доктор Ачесън, въздебел скопец, англосаксонец. – Още една порция фосфорен пентоксид за нашата Майка Земя. Доста под половин килограм, струва ми се. Но всяка доза е от полза.
Певецът беше станал свирец. Без да престава да си подсвирква, той кимна и подаде на Биатрис-Джоана разписката.
– Елате в кабинета ми, за да ви дам копие от смъртния акт, госпожо Фокс – усмихна ѝ се д-р Ачесън. – Занесете го в Министерството на безплодието и там ще ви изплатят съболезнователните. В брой.
– Искам само синът ми да се върне – простена тя.
– Ще ви мине – бодро я увери доктор Ачесън. – На всички им минава.
Той наблюдава благосклонно как в коридора двамата чернокожи понасят ковчега към асансьора. Микробусът ги очакваше двайсет и един етажа по-долу.
– Мислете в национален мащаб. В световен дори. Едно гърло по-малко за изхранване. Още половин килограм фосфорен пентоксид ще обогати почвата. Знаете ли, госпожо Фокс, в известен смисъл вие скоро ще получите отново сина си. – Той я поведе към тесния си кабинет. – Госпожице Хършхорн, смъртния акт, ако обичате – обърна се той към секретарката си.
Госпожица Хършхорн, която беше от тевтонско-китайски произход, бързо изкряка данните в своя аудиограф и от един процеп се показа отпечатана карта, която доктор Ачесън подписа със заоблен женски почерк.
– Заповядайте, госпожо Фокс – каза той. – И се постарайте да гледате рационално на нещата.
– Онова, което виждам – отговори тя доста рязко, – е, че при добро желание можехте да го спасите. Само че според вас не си струваше – още едно гърло за изхранване, което ще е по-полезно за държавата във вид на фосфор. О, колко сте безсърдечен!
Биатрис-Джоана отново се разрида. Госпожица Хършхорн, невзрачно слабо девойче с кучешки очи и права черна коса, направи гримаса към доктор Ачесън. Явно бяха свикнали с подобни изблици.
– Състоянието му беше много тежко – меко увери скърбящата майка доктор Ачесън. – Направихме всичко по силите си, но такава менингеална инфекция се развива страшно бързо, направо светкавично. Освен това – додаде той укорително – вие го доведохте доста късно.
– Знам, знам и се обвинявам. – Малката ѝ носна кърпичка беше подгизнала. – Но смятам, че той можеше да бъде спасен. Съпругът ми е на същото мнение. Вие обаче явно вече не цените човешкия живот. На никого от вас. О, клетото ми момченце!
– Ценим го, разбира се – строго възрази д-р Ачесън. – Ценим стабилността. Стремим се да не допуснем пренаселването на планетата. Искаме да има достатъчно храна за всички. Според мен – додаде той по-благо – добре е незабавно да се приберете у дома и да си починете. На излизане покажете това удостоверение в амбулаторията, за да ви дадат едно-две успокоителни. Спокойно, спокойно. – Той я потупа по рамото. – Проявете здравомислие. Бъдете модерна. Интелигентна жена сте. Оставете майчинството на простолюдието, както е отредила природата. Точно това се иска от вас – усмихна се той. – Вече сте изчерпили препоръчителната норма. Приключихте с майчинството. Избавете се от майчинското чувство.
– Никога! – отсече Биатрис-Джоана. – Никога няма да ви простя. На никого не прощавам!
– Довиждане, госпожо Фокс – каза госпожица Хършхорн и изключи малкото речево устройство, което рецитираше с идиотския си механичен глас следобедните ангажименти на д-р Ачесън. Докторът безцеремонно обърна дебелия си задник към Биатрис-Джоана. Това бе краят: синът ѝ бе напът да се превърне във фосфорен пентоксид, а тя бе просто цивреща досадница. Биатрис-Джоана вирна глава, излезе в коридора и закрачи към асансьора. Беше красива жена на двайсет и девет, притежаваше старомодна хубост, която вече не се ползваше с одобрението на жените от нейния кръг. Макар и лишена от елегантност, правата черна рокля без талия не прикриваше пищния ѝ ханш и великолепната заобленост на гърдите ѝ, макар и посплескани от корсажа. Носеше косата си с цвят на ябълков сайдер според модата – дълга и с бретон, лицето ѝ беше покрито с обикновена бяла пудра, не ползваше парфюм, защото той беше само за мъжете.
Ала въпреки естествената ѝ бледина, дължаща се на скръбта, тя сякаш сияеше и пращеше от здраве и заплашителна плодовитост, а това бе крайно осъдително. Имаше нещо атавистично у Биатрис-Джоана, която в този момент инстинктивно потръпна при вида на двете рентгеноложки с бели престилки, които излязоха от своето отделение в другия край на коридора и бавно поеха към асансьора, влюбено загледани една в друга и преплели пръсти. Такова поведение се насърчаваше в момента – само и само да се избегнат естествените последици от общуването между половете, – затова цялата страна беше облепена с плакати на Министерството на безплодието, на които иронично и с бебешки цветове бяха изобразени прегърнати еднополови двойки, а отдолу се мъдреше надпис: Сапиенс е да си хомо. В Института по хомосексуалност дори се провеждаха вечерни курсове.
На влизане в асансьора Биатрис-Джоана изгледа с погнуса две влюбено прегърнати кискащи се жени. И двете бяха бели и се допълваха класически: пухкаво коте и голяма американска жаба. На Биатрис-Джоана ѝ се догади, макар да загърби целувката им. На петнайсетия етаж в асансьора се качи младо конте с тлъст задник, издокарано в елегантно сако без ревери, прилепнали в прасците панталони и риза на цветчета с обла яка. Той метна отвратен поглед към двете влюбени, размърда рамене с раздразнение и също толкова погнусено се нацупи на женственото присъствие на Биатрис-Джоана. Контето започна да се гримира сръчно и опитно, зяпнал в глуповата усмивка срещу отражението си, докато устните му целуваха червилото. Влюбените жени се кискаха на мъжа или пък на Биатрис-Джоана, кой знае. Странен свят, помисли си тя.
Скришом огледа мъжа и прецени, че вероятно поведението му е ловко прикритие. Може би и той като нейния зет и любовник Дерек изпълняваше роля за пред хората, защото дължеше общественото си положение и шансовете си за служебно издигане на огромна лъжа. Биатрис-Джоана обаче си помисли, и то не за пръв път, че има нещо изначално порочно в мъж с подобно поведение. Самата тя не беше способна на преструвка, не би могла да премине през блатото на извратената любов дори ако животът ѝ зависеше от това. Светът беше обезумял, как щеше да завърши всичко? На приземния етаж тя стисна чантата си под мишница, вирна глава и се приготви храбро да се потопи в света навън. По неизвестна причина вратите на асансьора не се отвориха („Стига де!“, възкликна дебелогъзото конте и опита да ги разтърси). Инстинктивният страх да не попадне в капан и болното въображение на Биатрис-Джоана мигом превърнаха кабинката на асансьора в жълт ковчег, пълен с бъдеща доза фосфорен пентоксид.
– О, горкото ми момченце! – изхълца тя тихичко.
– Стига де! – реагира контето с цикламените устни на нейните сълзи.
Вратите на асансьора се разблокираха и се отвориха. На плакат във фоайето се виждаха двама прегърнати младежи. „Обичай ближния си“, гласеше надписът. Влюбените рентгеноложки хихикаха срещу Биатрис-Джоана.
– Вървете по дяволите! – сопна им се тя и изтри очи. – Мръсници!
Младият мъж се олюля, изцъка с език и се отдалечи, поклащайки бедра. Лесбийката жаба обгърна закрилнически приятелката си и впери враждебен поглед в Биатрис-Джоана.
– Ще ѝ покажа аз на нея кой е мръсен! Ще ѝ натрия физиономията в калта, това ще направя.
– О, Фрида, толкова си храбра! – възкликна другата с обожание.
Още по темата
- Докато един ден "И нея вече я нямаше"... (ОТКЪС)
- "Тръгне ли на път, пилигримът се отваря към дълбоко и съкровено [пре]обръщане..." (ОТКЪС)
- "Тя стана неговата варненска русалка, той ‒ нейният тутракански титан..." (ОТКЪС)
- "Ще го изкача тоя връх. И ще стигна високото, докато другите, един по един, започнат да виждат гърба ми..." (ОТКЪС)
Подкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и днес, за да научите новините от България и света, и да прочетете актуални анализи и коментари от „Клуб Z“. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме нужда от вашата подкрепа, за да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 държави на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на истинска, независима и качествена журналистика. Вие можете да допринесете за нашия стремеж към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият поръчител на съдържание да сте вие – читателите.
Подкрепете ни