След десетилетна съдебна битка в България и в Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург, в края на миналата година Върховният касационен съд реши, че Българската православна старостилна църква (БПСЦ) следва да бъде вписана в регистъра на вероизповеданията към Софийски градски съд. 

Това съдебно решение предизвика широка обществена, а също и политическа реакция. Светият Синод на Българската православна църква – Българска патриаршия (БПЦ) в свое изявление се обърна към представителите на държавните институции с призива да се защити каноничната и всепризната БПЦ и да не се допусне ново разделение, подобно на разкола от 1990-те години. Да припомним, че разколът в каноничната БПЦ беше преодолян с подкрепата на Вселенската Патриаршия и останалите православни църкви с провеждането в София на надюрисдикционен православен събор през октомври 1998 г., както и с приемането през 2002 г. на Закона за вероизповеданията, с който се предостави специален законов статут на БПЦ-БП като юридическо лице (чл. 10 от закона), без необходимост от съдебна регистрация. 

Установеното правило за всички останали вероизповедания – християнски и от други религии, е за да придобият на статут на юридическо лице следва да преминат през съдебна регистрация, която дава възможност за пълноценно осъществяване на тяхната дейност като самостоятелно вероизповедание. Именно към този статут на регистрирано вероизповедание от десетилетия се стреми Българската православна старостилна църква и след осъдителното решение на ЕСПЧ от 2021 г. българските власти бяха длъжни да осигурят нейната регистрация.

Споделям мотивите на ВКС, с които е постановил регистрацията на старостилната църква: 

  • признаването на традиционния характер на източноправославното вероизповедание в чл. 13, ал. 3 от Конституцията и установяването на специалния законно статут на БПЦ-БП (чл. 10 от Закона за вероизповеданията) не дават юридическо основание за отказ за регистрация на друга религиозна общност, която се самоопределя като православна. 
  • съдът в една секуларна правова държава не може да преценява каноничноправни основания и аргументи, нито да ограничава конституционно защитената свобода на вероизповедание, освен в изрично предвидените в Конституцията (чл. 37, ал. 2 от Конституцията) и Европейската конвенция за правата на човека хипотези (чл. 9 от ЕКПЧ).

Съдебната практика на ЕСПЧ

В константната си съдебна практика ЕСПЧ поддържа, че автономното съществуване на религиозните общности е от първостепенно значение за плурализма в едно демократично общество и поради това е въпрос, който стои в самата сърцевина на свободата на религия. Това включва очакването, че на религиозната общност ще бъде позволено да функционира без произволна намеса от страна на държавата. Произволното навлизане в тази съкровена сфера на личността пряко засяга не само организацията на религиозната общност като такава, но също така и ефективното упражняване на свободата на религията от всички нейни активни членове.

Констатираното нарушение на България е пряко свързано с отказа за регистрация на БПСЦ и на още една малцинствена православна общност. И двете са извън каноничната структура на БПЦ-БП и не са признати от Вселенската патриаршия и останалите канонични православни църкви. 

До последното решение на ВКС, българският съд отказва да регистрира тези две християнски общности на основание констатирано сходството на техните наименования с това на БПЦ [2]. В своите решения ЕСПЧ приема, че наименованията Българска православна старостилна църква и Независима православна църква не са идентични с това на БПЦ и в достатъчна степен се разграничават от него. Сходствата в основните религиозни доктрини на двете църкви с тези на БПЦ не са основание за отказ за регистрация, тъй като публичните власти нямат компетентност да извършват такава преценка.

Съдът приема, че „плурализмът, който е основната тъкан на демокрацията, е несъвместим с действие от страна на държавата, което принуждава една религиозна общност да се обедини под единно ръководство“ [3]. На това основание постановеният отказ за регистрация не попада в рамките на допустимите ограничения на свободата на религията, тъй като не е съвместим с легитимните цели, „необходими в едно демократично общество“.

Реакцията на БПЦ и на политическите фактори

В отговор на призива на Негово Светейшество Патриарх Даниил в края на 2024 г. за подкрепа и защита на каноничната БПЦ-БП, три политически сили в парламента – ГЕРБ-СДС, БСП и "Възраждане", внесоха свои законопроекти за изменение и допълнение на Закона за вероизповеданията. Бяха разгледани на първо четене в Комисията по конституционни и правни въпроси, както и в пленарна зала, и бяха подкрепени от внушително мнозинство. 

Отсъстваше реален парламентарен дебат с изключение на изразено от мен критично становище във връзка с прякото нарушаване на правозащитните стандарти на Европейската конвенция за правата на човека и осъдителните решения на Съда в Страсбург. С почти идентични мотиви, законопроектите установяват по същество пълен монопол на БПЦ-БП по отношение на православното вероизповедание, като изрично забраняват регистрацията на други „православни църкви“. Те съдържат и разпоредби за задължителна дерегистрация на вече вписани в регистъра на вероизповеданията. С целта да укрепят статута на безспорно каноничната БПЦ-БП, предложенията реално ще създадат нови проблеми и колизии с утвърдените европейски правозащитни стандарти.

Като вярващ православен християнин и църковен настоятел, юрист, специализирал в областта на църковното право, съм загрижен за ефектите върху живота и статута на БПЦ от недостатъчно обмислените законодателни интервенции. Приемането на предложените законопроекти в тази толкова чувствителна сфера и то без да се проведат задължителните широки консултации с авторитетни институции и организации крие сериозни рискове. Задължително е да се потърси становище от специализираната дирекция в Министерство на правосъдието, която осъществява процесуалното представителство пред ЕСПЧ, от Комисията по канонични въпроси към Светия Синод, от водещи специалисти по канонично и църковно право, както и на правозащитните организации. Вместо да се защити специалния законов статут на БПЦ, ще се постави въпросът доколко ефективно е гарантирана свободата на вероизповеданието в България и то при продължаващ засилен мониторинг от Съвета на Европа в тази сфера. 

Реално негативният ефект ще е по-сериозен от целения позитивен. Не бива да се забравя, че дори съществуващият до този момент статут на БПЦ ex lege (по чл. 10 от закона) е бил обект на критика в решенията на ЕСПЧ и са давани препоръки за неговата промяна. В същото време, този статут е защитен в решение на Конституционния съд от 2003 г. по тези разпоредби от Закона за вероизповеданията (Решение № 12 от 2003 г. по к.д. № 3/2003 г.). В решението е изследван статутът на църквите в различни европейски страни (с официално или държавно подкрепяно вероизповедание), като се стига до извода, че законовият статут на БПЦ не противоречи на Конституцията и на общоприетите в различни европейски държави правозащитните стандарти.

Колко е реална заплахата?

Заслужава внимание и въпросът доколко една малцинствена неканонична православна общност (от няколко хиляди вярващи), която няма никакви претенции относно специалния статут, имуществото или бюджетната субсидия на БПЦ, може да бъде реална заплаха за официалната, канонична и подкрепяна от държавата Българска Патриаршия.

Използването на тезата, че едва ли не сме изправени пред нов разкол, е просто невярно от фактическа и богословска гледна точка. Не можем да говорим и за идентичност между двете общности - както във верови и каноничен смисъл, така и по отношение на паството. Няма съмнение,че БПЦ-БП е единствената канонична православна църква в страната, която има своя признат законов статут. Този статут гарантира публично финансиране и подкрепа със средства от държавния бюджет, както на текущи, така и на капиталови разходи. Ежегодно на БПЦ-БП се предоставят над 37 милиона лева публични средства (вж. бюджета за 2024 г.).

Безспорно е, че приемането на тези законопроекти ще получи негативен международен отзвук и на политическо ниво, защото решенията на ЕСПЧ, свързани с регистрацията на двете религиозни общности, са  включени в специалния засилен мониторинг на Съвета на Европа и Комитета на министрите по отношение на България.

Независимостта на съда

Много важен аспект, който не може да бъде подминат – приемането на законопроектите би засегнало по недопустим начин независимостта на българския съд. Защо? Предлага се влезли в сила съдебни решения за регистрация на алтернативни православни вероизповедания да бъдат отменени и пререшени. Предвидено е действие с обратна сила, като предложението на ГЕРБ-СДС дори се отнася до прилагане на обратната сила от 2003 г., т.е. повече от 22 г. назад във времето. Това е безпрецедентно за нашата правна система и нарушава принципа на правовата държава (особено правната сигурност като ключов негов елемент). 

Сериозно следва да се постави въпросът за противоконституционността на законопроектите в частта, в която задължават българският съд да пререши окончателно приключили производства. В такава ситуация българският съд ще бъде изправен пред две възможности: 

  • да приложи пряко ЕКПЧ, по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията (принцип на примата на международното право над вътрешното в случай на противоречие), и да не се съобрази със законова разпоредба, която противоречи на конвенцията. 
  • съдът в рамките на новооткрито производство да сезира Конституционния съд с искане за обявяване на противоконституционност на тази част от закона. 

Българският съд, като институция на една секуларна демократична и конституционна държава, не може да бъде натоварван да решава спорове за верови и канонични въпроси, да преценява идентичността и принадлежността на една религиозна група към цяло едно вероизповедание с неговите теологични, културологични, регионални и териториални специфики. Той няма такава експертиза, а и не трябва да има, доколкото Конституцията не му вменява да пази религиозната ортодоксия, а да е независим и да защитава правата и законните интереси на гражданите.

Споделям добросъвестното намерение да се защити статутът на БПЦ, което е една легитимна цел. Но избраните законови средства са негодни (непропорционални и не необходими в едно демократично общество) да постигнат тази цел. Напротив – крият риск дори съществуващият статут да бъде поставен под въпрос като контратеза на инициираната законова промяна. Защитавайки ролята и статута на БПЦ-БП нямаме право да увреждаме правата на гражданите и интересите на държавата (не трябва да стигаме до нови дела пред ЕСПЧ и да плащаме нови обезщетения от държавния бюджет).

В заключение, няколко важни въпроса трябва да бъдат зададени: 

  1. Кой има интерес от използването на чувствителната тема за единството на Църквата в този кризисен политически контекст, за да я противопоставя на нашата европейска идентичност и принадлежност?
  2. Кой печели от политическата инструментализация на Църквата и свеждането ѝ до церемониален департамент на държавата? 
  3. Кой има интерес да използва традиционната легитимност и високо обществено доверие към Църквата за свои (гео)политически цели? 

Убеден съм, че времето на църковно-политическите синтези, изразяващи се в традиционния съюз между „трона и олтара“ (или „парламентарната трибуна и олтара“) е окончателно отминало. Преди всичко за доброто на самата Църква и на вярващите хора...


[1] Доц. д-р Атанас Славов е юрист-конституционалист, народен представител от 2021 г. в шест парламента, бивш министър на правосъдието (2023-2024), църковен настоятел, преподавател по публично право във Философския и Богословския факултет на СУ „Св.Климент Охридски“, автор на монографията „Право, православие, демокрация. Конституционни и политико-теологични проблеми“ (Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2024).

[2] Решения на ЕСПЧ от 20 април 2021 г. – „Българска православна старостилна църква и др. срещу България“ и „Независима православна църква и Захариев срещу България“.

[3] Решение „Българска православна старостилна църква и др. срещу България“, § 63.