Люся, не умирай! Вторият щурм на Севастопол

– Господа! Аз съм на двадесет и пет години. На фронта вече успях да унищожа триста и девет фашистки войници и офицери. Не ви ли се струва, господа, че твърде дълго се криете зад гърба ми?...

Тази кратка реч на митинг в Чикаго през септември 1942 година прави Людмила Павличенко известна по целия свят. Най-успешната снайперистка през Втората световна война се озовава в САЩ със съветска студентска делегация. Основната задача е да агитират американците за откриването на втори фронт срещу хитлеристка Германия. Красивата, остроумна и нахакана снайперистка, която освен това говори добре английски, се сприятелява със съпругата на президента Елинор Рузвелт и се превръща в сензация за американските медии. Спомените на Людмила Павличенко са увлекателни като роман – роман за героичната отбрана на Одеса и Севастопол и за бойния път на една забележителна жена. Клуб Z представя откъс от "Аз снайперистката" (издателство "Прозорец", превод: Марин Гинев)

Вторият щурм на Севастопол

На участъка на Първи батальон сутринта на 19 декември настъпи тишина. Но изведнъж врагът започна интензивен обстрел с голямокалибрени оръдия и минохвъргачки. Свикнали бяхме вече и се скрихме в нашите землянки с покриви „на три ката“. После бойното охранение съобщи за появата на немска техника. На поляната, дрънчейки с веригите си, изпълзяха щурмово оръдие „StuG III“ с късо, като отсечено оръдие и бронетранспортьор „Sd.Kfz. 250/1“, който непрекъснато стреляше с картечницата, монтирана зад брониран щит върху кабината. Веднага след бойните машини се движеха около два батальона стрелци и автоматчици. Нашата противотанкова батарея взе на прицел щурмовото оръдие. Пехотата трябваше да се справи с верижния бронетранспортьор.

Според плана на комбата Дромин, при общото настъпление на немците срещу позициите на Първи батальон бойците от снайперския взвод трябваше да се намират до картечарите и заедно с тях да отблъскват вражеските атаки, целейки се в офицери и унтерофицери. Беше ми разрешено да заема предварително подготвен скрит окоп в неутралната полоса, за да стрелям от засада по фланга на настъпващите, да унищожавам картечните гнезда и разчетите на минохвъргачките.

В момента картечното гнездо самò се приближаваше със скорост около 25 км в час. Ниската и не много голяма на размери почти шесттонна бронирана машина „Sd.Kfz. 250/1“ в бежов цвят на кафяви и зелени петна се обръщаше с лявата си страна, като непрекъснато обсипваше с куршуми пространството пред окопите на Първи батальон. Бронетранспортьорът се приближаваше до отдавна прострелян ориентир – нисък пречупен ствол на млад бряст. Погледнах през оптичния прицел „ПE“ на моята „трилинейка“.

Предстоеше за една минута да реша задачка по балистика.
Първо, бронетранспортьорът имаше доста високи бордове и следователно главите на картечарите, които така безстрашно работеха с „МG-34“, бяха на разстояние повече от два метра над земята. Моят окоп, дълбоко вкопан в земята, имаше бруствер, висок 20 сантиметра, а „снайперката“ беше поставена върху него. Между линията на прицелване и хоризонта на оръжието се образуваше ъгъл от тридесет и пет градуса, наречен „ъгъл до мястото на целта“ и сега той беше положителен. Следователно прицелът трябваше да се установи с понижение.
Второ, бронетранспортьорът се придвижваше. Това означаваше, че е необходимо „изпреварване“, тоест дулото на оръжието трябва да се води по посока на движението на целта и пред нея в зависимост от скоростта ѝ. Да се пресметне изпреварването на дистанция 200 метра е лесно. Куршумът от „трилинейката“ ще стигне до нея за 0,25 секунди. През това време немският бронетранспортьор щеше да измине четири метра. След като използвах в изчисленията си понятието „една хилядна“, завъртях страничния барабан върху металната тръбичка на прицела с няколко деления, после леко натиснах спусъка с показалеца си. Винтовката привично ритна с приклада си рамото ми, от дулото проблесна мигновено пламъче.
С това стрелбата на картечницата от купола на „Sd.Kfz. 250/1“ приключи.
Войниците се свлякоха на дъното на бронетранспортьора. Каските не ги спасиха. Руските куршуми долетяха отдолу и ги улучиха в очните кухини. Унтерофицерът, командир на екипажа на бронетранспортьора, постъпи много глупаво. Изненадан, той се надигна от задната част на кабината, за да разбере защо замълча картечницата. Нали врагът стреляше само отпред, а предната част на машината беше защитена с бронирани плочи, дебели около сантиметър и половина. Нямаше време да помисли за снайперист: куршумът ми прониза слепоочието му.
Но тези, които внимателно наблюдаваха атаката от командния пункт на немския разузнавателен батальон, естествено се сетиха.
Буквално минута по-късно върху горичката, където се намирах, се стовариха залпове от 81-милиметрови немски минохвъргачки „Gr.W“. Имах тук и резервно, по-дълбоко и по-добре оборудвано укритие. Като се претърколих три пъти през лявата си страна, почти стигнах до него. Обаче не мина, а тежък снаряд изведнъж раздра въздуха, изхвърли нагоре буци пръст, клони, парчета дърво и паднали листа. Сякаш горещата лапа на огромен звяр ме блъсна в дясното рамо, остра болка прониза дясната ми плешка, а после настъпи тъмнина.
Съвзех се от студа.
Шинелът и маскировъчният халат на дясното ми рамо и на гърба се бяха превърнали в парцали. Каската с разкъсана каишка се търкаляше наоколо. Дървената ложа на винтовката беше строшена, цевта се бе изкривила, оптичния прицел изобщо го нямаше. Най-лошото беше, че короната на акациевото дърво, пречупено от снаряда, беше паднала и ме притискаше към земята, без да мога да се надигна. Болката бе концентрирана между гръбначния стълб и дясното ми рамо. Но не можех да стигна до раната и сама да я превържа. Чувствах само, че кръвта ми изтича. От нея подгизваха фланелката и гимнастьорката на гърба ми.
Притъмняваше. В гората беше много тихо. Отнякъде се носеше ехото на далечна канонада. Но тук боят вероятно беше приключил. Как е завършил? Къде са моите другари сега? Докъде са успели да стигнат фрицовете? Ще ме потърсят ли?...
В мозъка ми, замъглен от болката, голямата загуба на кръв и все по-засилващия се студ, думите се разпадаха на срички, губеха смисъла си, изчезваха. Вместо тях идваха видения. Първо неясни и смътни. После – други, които имаха очертания, фигури, лица. Но аз се подготвях за смъртта и си мислех, че сега трябва да видя хората, които бях загубила след няколко месеца война. Към мен се приближи майка ми Елена Трофимовна, галено наричана в нашето семейство Ленуся, мой добър приятел и съветник, която сега живееше в далечната Удмуртия. Появи се и строгото лице на баща ми. „Белови не си отиват толкова лесно!“ – фразата му не прозвуча, а сякаш се отпечата в мозъка ми. Ето го синът ми Ростислав, моят скъп и любим Моржик, пораснал много за шестте месеца, в които не се бяхме виждали, вече не дете, а издължило се момче. Той протегна ръка към мен: „Мамичко!“ Ръката беше топла. Усетих докосването ѝ и с мъка отворих очи.
Голите клони на дърветата, осакатени от артилерийския обстрел, чернееха на фона на сивото зимно небе. Последният лъч на залязващото слънце все пак се промъкна през печалната им плетеница и падна върху блестящите доспехи на викинг. Ярки проблясъци пламнаха на шлема му с вдигнато забрало.
Но това беше последното видение на замъгленото ми съзнание. Всъщност над мен се беше надвесил младши лейтенант Алексей Киценко, облечен в шинел, с каска, леко бутната към тила, с автомат, преметнат през рамото. Той говореше нещо и аз чух думите му:

– Люся, не умирай!... Люся, моля те! Люся, недей, моля те!