"Младият лорд Байрон пише, че една сутрин се събудил известен. Събудих се и аз една сутрин и открих, че съм в СС."

Така описва началото на кариерата си Ойген Долман, който достига чин щандартенфюрер от СС, без да е хващал оръжие в ръцете си. Но черната униформа е просто изискване на протокола, защото съдбата отрежда на младия немски историк, който е приет във висшите кръгове на Рим и Ватикана, особена роля.

Долман превежда на Хитлер и Мусолини, на външните министри Йоахим фон Рибентроп и Галеацо Чано, на полицейските шефове Хайнрих Химлер и Артуро Бокини… И ги описва с дарбата на писател и тънката наблюдателност на психолог.

Но Ойген Долман е не само преводач на двамата диктатори. Популярността му сред хайлайфа в светските салони на Рим и Берлин много скоро го превръща във виртуоз на задкулисната дипломация. И той се включва в сложните политически интриги между Ватикана, Рим и резидента на американското разузнаване Алън Дълес, които довеждат до капитулацията на германските войски в Италия.

Кой в крайна сметка е Долман? Агент на три разузнавания - италианското, германското и американското – или просто немски интелектуалец, влюбен в Рим и Италия. Отговорът е в тази книга.

Клуб Z публикува откъс от книгата на Ойген Долман "10 години между Хитлер и Мусолини" (изд. Прозорец")

Аркадия

Алесандро Фарнезе, или Великият кардинал, както го наричат съвременниците му, отдавна ме интересуваше. За първи път прочетох за него в подробната, но суха като прах „Истории на папите“ от Лудвиг фон Пастор. Тъй като кардиналът е живял в любимия ми XVI век и понеже имах нужда от историческа жертва, която да ми отвори пътя на юг, се спрях на него.

Неговият живот е бил и си остава история, която заслужава да бъде описана, но, за щастие, той успя да избегне вниманието ми. През 1945 г. агентите на съюзническите разузнавателни служби в Рим откриха куфар, пълен с документи, записки и снимки, свързани с кардинал Фарнезе. Предполагайки, че кардиналът вероятно е бил моят „информатор“ във Ватикана, те иззеха тези материали. Нямам представа къде се намира сега този куфар, което обаче изобщо не е изненадващо – тайната служба си е тайна служба.

Алесандро Фарнезе е най-големият внук на папа Павел III, който се възкачва на престола през 1534 г. на шестдесет и седем години и го заема до 1549 г. Целият Рим плакал, когато Фарнезе умрял през 1589 г., и разказват, че дори папа Сикст V, груб и мрачен мъж, който не изпитвал особена любов към него, пролял няколко сълзи. Алесандро Фарнезе умрял като кардинал, въпреки че в седем последователни папски избори е бил кандидат за папа. Оставил след себе си прекрасни произведения на изкуството, дворци, вили и колекции от най-разнообразни предмети. Най-красивото притежание на кардинала, построено от Виньола, е неговата лятна резиденция в Капрарола, близо до Витербо, която е известна с многобройните си зали и стаи, декорирани със стенописи, както и с фонтани, и кариатиди, градини и морави. Няколко портрета на Фарнезе са нарисувани от самия Тициан.

Такъв е бил човекът, на когото имах намерение да посветя няколко години от живота си в Италия. Тези няколко години се превърнаха в две десетилетия, но книгата ми така и си остана неписана, обаче би било несправедливо да се обвиняват за това само тайните служби на съюзниците. Бях виновен не по-малко от тях. За съжаление, позволих да бъда увлечен в събитията от нашето време и да забравя миналото.

Не знам колко препоръчителни писма си е носел Гьоте, когато тръгнал за Италия. Лично аз имах цял куп писма, адресирани до ръководители на немските академични институции, кардинали и монсеньори, професори, писатели и учени. Имах и някои лични послания. Те бяха извлечени от не съвсем академичните, но много богати архиви на майка ми, и се оказаха не по-малко полезни от официалните.

Правех посещенията, въоръжен със собствени визитки. Тяхното отпечатване ми струваше много скъпо, но мисля, че дължа първоначалните си успехи в римското общество до голяма степен на тези визитки. По това време Рим беше рай за абсолвенти и студенти, независимо от средствата, които имаха. Ако бяха богати, това означаваше само едно – на академичните срещи не им се налагаше да се тъпчат с многобройни закуски като студентите с по-тънки портфейли.

Немският научен триумвират във Вечния град се състоеше от Лудвиг Куртиус, директор на Археологическия институт, Ернст Щайнман, собственик и управител на световноизвестната Библиотека „Херциана“, и Паул Кер, ръководител на Пруския исторически институт.

Тъкмо към тях се обърнах, когато пристигнах в Рим. Тъй като бях следвал при Онкен, Вьолфлин и Щрих, те ме приеха повече или по-малко сериозно. И тримата изслушаха плановете ми да изследвам живота на Фарнезе и се опитаха да насочат енергията ми по различни канали. Куртиус ме убеждаваше да проуча археологическите разкопки, извършени от кардинала, и неговите колекции, Щайнман – неговата колекция от картини, а Кер искаше да се задълбоча в изследването на документите, съхранявани в папските архиви.

От тези трима учени, които представляваха германската наука в Рим, Паул Кер несъмнено беше най-забележителният. Неговият институт беше верен на духа на Момзен ; затова не бе изненадващо, че внукът на Момзен, Теодор, работеше там.

Ако не броим периода на Хоенщауфените, познанията ми по средновековна история, за съжаление, бяха сведени до минимума, необходим за изпитите. Смятах да напиша книга за Фарнезе, ако не в стила на Емил Лудвиг или Стефан Цвайг, то поне като малка история. Затова реших да проуча обширната кореспонденция на кардинала с най-великите фигури от онова време, папите и кардиналите, учените, художниците и членовете на неговото семейство. Исках да подчертая ролята, която той е играел на седемте конклава от гледна точка на личните му амбиции и личната му трагедия.

Кер по мое дълбоко убеждение разглеждаше всичко, което не беше постигнато чрез усилно и непрекъснато проучване на източници, като подозрително по дефиниция. Археологът Лудвиг Куртиус бе негова пълна противоположност. Не можеше да мине без слушатели, които заслепяваше с блясъка си и които го ентусиазираха с възхищението си.

Лекциите на Кер бяха сухи, строги и методични, затова пък лекциите на Куртиус приличаха на ярки цветни фойер­верки. Когато говореше за император Адриан и неговата вила „Албани“, където се съхраняваха римските богатства от епохата на барока, недостъпни за широката публика, той се превръщаше в Адриан. На годишната среща в чест на Винкелман , отдавайки почит на този гигант на археологията, той се превръщаше във Винкелман. Когато говореше за Гьоте – а той многократно произнасяше речи в негова чест, които блестяха с ума и огъня на словото, – на всички се струваше, че самият Гьоте е пристигнал в Рим. 

Куртиус имаше много проницателна съпруга, отличаваща се с известен снобизъм. Установих отлични отношения с нея и винаги съм се възхищавал на нейната способност, напълно загубена в наше време, да организира социален коктейл от интелектуалци и членове на висшето общество, на които тя и нейният съпруг се възхищаваха толкова много.

Независимо дали си поканен на среща с руски емигранти в Рим, където се чувстваш като във времето на Распутин и нещастните цар и царица, или на концерт на Фуртвенглер, можеше да си сигурен, че ще попаднеш на социален или културен празник.

Третият член на немския академичен триумвират в Рим – Ернст Щайнман, беше типичен представител на по-старото поколение. За всеки познавач на Рим той си оставаше неразделна част от Вечния град до смъртта си през 1935 г., но не защото бе велик учен, а защото любовта му към Рим нямаше равна на себе си.

Щайнман живееше в двореца Цукари, който му бе купен от двете му покровителки, неразделните приятелки Хенриета Херц и Фрида Норд. Хен­риета Херц с цената на големи разходи бе успяла да възстанови къщата на художника маниерист Цукари, живял в началото на века, и да я адаптира за хранилище на великолепната си колекция от италианско изкуство и огромната си сбирка от книги по история на изкуството. Тя се превърна в основа на прочутата Библиотека „Херциана“, разположена на кръстовището на две известни улици - „Виа Систина“ и „Виа Грегориана“.

Нейните салони, украсени с фрески на маниеристите, се посещаваха от представители на старото аристократично римско общество. Атракция на приемите в „Херциана“, особено ценена от жените, беше най-красивият свещеник на съвременния Рим, баварският принц и внук на император Франц-Йосиф. След известния с краткотрайността си брак, принц Георг си спомнил, че домът Вителсбах е заемал достойно място в йерархията на свети Петър от незапомнени времена. На принца много му отиваше расото с малка виолетова якичка.

Той приемаше всеобщото възхищение като даденост и съвсем не платонично се наслаждаваше на библиотечните коктейли, където сервираха италиански ястия. Красив като бог, и освен това посветен на Бога, той обичаше да се обгражда с жени предимно от англосаксонски произход. Те му отстъпваха по красота, но тогава църквата не обръщаше внимание на външния вид.